— И аз смятам така.
— Кой ви ги показа?
— Сам ги открих.
— Хайде де, сержанте! — възкликна кавалеристът иронично.
— Какво искате да кажете? — свъси чело Сандокан.
— Че някой ви ги е посочил.
— Кой?
— Видях край вас някакъв черен.
— Срещнах го случайно и тръгна с мене.
— Сигурен ли сте, че беше човек от острова?
— Да не съм сляп.
— И къде отиде този черен?
— Навътре в гората. Гонеше диво прасе.
— Не биваше да го пускате. Можехме да научим нещо от него и да спечелим стоте лири.
— Ами!… Започвам да се страхувам, че вече сме ги загубили, друже. Отказвам се от тях и се връщам във вилата на лорд Гай-лонк.
— А аз не се страхувам, сержанте. Ще продължа да гоня пирата.
— Както искате.
— Щастливо завръщане! — подвикна насмешливо кавалеристът.
— Върви по дяволите — отвърна Сандокан. Кавалеристът вече беше далеч, пришпорвайки бясно коня си, и се насочи пак към гората, през която бе минал преди малко.
— Да вървим — рече Сандокан, когато оня се скри от погледа му. — Ако се върне още веднъж, ще го поздравя с един хубав куршум!
Двамата с Джиро-Батол навлязоха в гората и след като прекосиха още една поляна, се озоваха сред гъста джунгла, където с мъка си проправяха път в хаоса от каламуси и ротанги, сплели се в причудлива завеса, както и сред коренищата, които се виеха като змии по земята.
Вървяха повече от четвърт час през блата и потоци, по чиито брегове се виждаха пресни следи от човешки стъпки, докато стигнаха гъста гора, където почти не проникваше светлина. г
Джиро-Батол спря за момент да се ослуша, после се обърна към Сандокан:
— Колибата ми е ей там, сред ония растения.
— Сигурно убежище — усмихна се -Малайския тигър. — Възхитен съм от предпазливостта ти.
— Елате, капитане. Никой няма да дойде да ни безпокои.
Колибата на Джиро-Батол се гушеше именно сред тази гъста гора, между два грамадни помбоса, които с огромната маса на своите листа я скриваха напълно от слънчевите лъчи.
Едва ли можеше да се нарече жилище тази схлупена тясна колиба,.покрита с бананови листа, наредени на пластове, със стени от грубо сплетени клони, годна да подслони само двойка диваци. Нямаше и следа от прозорци, а само един отвор за врата.
Вътре беше също така мизерна. Имаше само една постеля от бананови листа, две груби гърнета от недопечена глина и два камъка, които служеха за огнище.
Но в замяна на това имаше в изобилие хранителни припаси — най-различни плодове и половин диво прасе, окачено на тавана за двата задни крака.
— Моята колиба не е кой знае какво, капитане — рече Джиро-Батол. — Но тук можете да си починете удобно, без да се страхувате, че ще бъдете обезпокоен. Дори туземците от околността не знаят, че тук се намира някакво убежище. Ако искате да поспите, мога да ви предложа тази постеля от свежи листа, нарязани тази заран, ако сте жаден, имам гърне с прясна вода, а ако сте гладен, ще ви нагостя с плодове и вкусни котлети.
— Не искам нищо повече, мой добър Джиро-Батол — отговори Сандокан. — Не очаквах, че ще намеря и толкова.
— Дайте ми половин час, за да ви Опека парче месо от дивото прасе. А през това време вие можете да оберете моя склад. Ето тук има превъзходни ананаси, ароматни банани, сочни помбоси, каквито не сте вкусвали никога в Момпрацем, невероятно едри плодове от хлебно дърво и дуриони, по-сладки и от крем. Всичко е на ваше разположение.
— Благодаря, Джиро-Батол. Ще се възползувам от поканата ти, защото съм изгладнял като тигър, дето не е ял цяла седмица.
— А пък аз ще запаля огъня.
— Няма ли да се види димът?…
— О, не се бойте, капитане мой! Дърветата са толкова високи и гъсти, че нищо няма да се забележи.
Сандокан, който след дългите походи през джунглата беше изгладнял много, се нахвърли върху един кокосов орех, който тежеше не по-малко от двадесет либри, и започна да гризе бялата и сладка месеста част, напомняща му вкуса на бадем.
В същото време малаецът, който бе натрупал сухи клони в огнището, се мъчеше да ги запали, като за тази цел си послужи с две бамбукови пръчки, разцепени на половина.
Малайците добиват огън по твърде интересен начин, без да им трябва кибрит. Вземат две разцепени наполовина бамбукови пръчки и върху изпъкналата повърхност на едната правят рязка. После започват да трият ръба на другата пръчка в направената рязка, отначало бавно, сетне все по-бързо и по-бързо. При това триене се образува прашец, който полека-лека се запалва и пада върху влакно от гомут, което служи за разпалка. Тази работа е твърде лесна и бърза и не изисква голямо умение.
Джиро Батол сложи да се пече хубаво парче месо от дивото прасе, набучено на една зелена пръчка, поддържана от два чаталести клона, забити в земята. После отиде и изрови от купчина свежи листа някакво гърненце, издаващо неприятна миризма, която обаче дивият син на малайската гора вдъхна с наслаждение.