Джиро-Батол пръв скочи в лодката и вдигна малка мачта, на която беше пригодил едно платно, изплетено от растителни влакна.
— Елате, капитане — каза той, готтвейки се да хване веслата. — След няколко минути може да ни отрежат пътя.
Мрачен, скръстил ръце на гърдите си, Сандокан стоеше още на сушата и гледаше на изток, сякаш се мъчеше да различи сред дълбокия мрак и високите дървета жилището на Перлата на Лабуан. Сякаш не чувствуваше, че е дошъл моментът на бягството и че всяко забавяне може да бъде съдбоносно за него.
— Капитане — повтори малаецът, — да не искате кръстосвачите да ви заловят. Елате, елате или ще бъде много късно.
— Следвам те — отговори Сандокан с печален глас. Скочи в кануто, като затвори очи и въздъхна дълбоко.
Вятърът духаше от изток, тоест в благоприятна за двамата мореплаватели посока.
Наклонено на борд, с издуто платно, кануто се носеше леко по обширното Малайско море, което бързо разделяше пирата от милата Мариана.
Седнал на кърмата, с глава между дланите, Сандокан не говореше и бе вперил поглед в Лабуан, който постепенно чезнеше в мрака; Джиро-Батол бе седнал на носа, щастлив и усмихнат, той бъбреше неспирно, като гледаше на запад, там, където трябваше да се появи страшния остров Момпрацем.
— Цепи като истински параход — рече той. Сандокан не отговори. Може би не беше го чул.
— Хайде, капитане — поде малаецът, който не можеше да мълчи нито миг, — защо сте мрачен тъкмо сега, когато ще видим отново нашия остров? Човек би казал, че ви е мъчно за Лабуан.
— Да, мъчно ми е, Джиро-Батол — отговори Сандокан с глух глас.
— О, да не би онези кучета, англичаните, да са ви омагьосали? А пък те, капитане, ви преследваха през гори и долини, жадни за вашата кръв. Ех, де да мога да ги видя утре, когато разберат за вашето бягство, как ще си хапят пръстите от яд и да чуя лютите клетви на техните жени
— На техните жени! — възкликна Сандокан, като се отърси
— Да, защото те ни мразят може би повече и от мъжете.
— О, не всички, Джиро-Батол
— Те са по-зли и от пепелянки, капитане, уверявам ви.
— Млъкни, Джиро-Батол, млъкни! Ако повториш тези думи, Ще те хвърля в морето!
В гласа на Сандокан прозвуча такава заплашителна нотка, че малаецът изведнъж млъкна. Той дълго гледа страшния пират, който не откъсваше очи от Лабуан, притискайки сърцето си с ръце, сякаш искаше да задуши някаква огромна мъка, после се отдръпна бавно към носа и измърмори.
— Англичаните са го омагьосали.
Тласкано от източниЯ вятър, кануто плаваше доста добре, въпреки вълните, които от време на време връхлитаха отгоре му. разтърсвайки го застрашително.
От страх, че Сандокан ще изпълни заканата си, малаецът вече не говореше; седнал на носа, той оглеждаше внимателно тъмната линия на хоризонта. Но неговият другар, изтегнат на кърмата, не отделяше поглед от мястото, където трябваше да се намира остров Лабуан, изчезнал вече сред нощните сенки.
След около два часа плаване зоркото око на малаеца зърна светла точка на хоризонта.
— Дали е търговски, или военен кораб? — запита той с тревога. Потънал в своите мъчителни мисли, Сандокан не бе забелязал нищо.
Светлата точка бързо нарастваше и като че ли се издигаше над линията на хоризонта. Тази бяла светлина можеше да принадлежи само на параход. Навярно беше фенер, запален на върха на фокмачтата.
Джиро-Батол започна да нервничи, безпокойството му растеше всеки момент, защото светлата точка, както изглеждаше, се насочваше право към кануто. Много скоро над белия фенер се появиха други два — червен и зелен.
— Параход, мой капитане… — повтори той.
Този път главатарят на пиратите от Момпрацем се стресна и в очите му проблесна тъмна мълния.
— Аха!… — обади се Сандокан и като се обърна рязко, погледна безкрайната морска шир. — Пак ли неприятел? — възкликна той, докато десницата му неволно напипа криса.
— Боя се, че е така, капитане мой.
Сандокан се взря в трите светли точки, които бързо наближаваха.
— Като че ли идва към нас.
— Тъкмо от това се боя, капитане — обади се пак малаецът. — Навярно комендантът му е забелязал нашето кану.
— Вероятно.
— Какво да правим, капитане?
— Да го оставим да се приближи.
— И ще ни хванат.