— Аз не съм вече Малайския тигър, а сержант от сипаите.
— Ами ако някой ви познае?
— Малцина са виждали Малайския тигър. Няма защо да се страхуваме, тъй като корабът идва не от Лабуан, а от открито море и можем да излъжем коменданта му — Той помълча известно време, взирайки се внимателно в неприятеля, накрая заяви: — Имаме работа с канонерка.
— Която идва от Саравак?
— Вероятно, Джиро-Батол. И понеже се е насочила към нас, да я изчакаме.
Канонерката наистина бе насочила носа си към кануто и ускоряваше ход, за да го стигне. Виждайки лодката така далеч от бреговете на Лабуан, комендантът навярно мислеше, че е била отнесена в открито море от вятъра и се притичваше на помощ, за да прибере хората, а може би искаше само да разбере дали са пирати, или корабокрушенци.
Сандокан бе дал заповед на Джиро-Батол да гребе с веслата, насочвайки кануто към Ромадските острови, които се намираха по на юг. И вече бе намислил как да заблуди коменданта.
След половин час канонерката се намираше вече само на няколко кабелта от кануто. Малкият плавателен съд с ниска кърма бе въоръжен само с едно оръдие, разположено на задната платформа, и снабден с една-единствена мачта. Екипажът му сигурно беше не повече от тридесет-четиридесет души.
Комендантът или офицерът на вахта маневрираше така, че да мине само на няколко метра от кануто, после даде команда да спрат руля, надвеси се от борда и извика:
— Стойте или ще ви пратя на дъното!
Сандокан скочи енергично и каза на добър английски език:
— За кого ме вземате?
— Я виж ти! — учуди се офицерът. — Сержант от сипаите! Какво правите тук в морето край Лабуан?
— Отивам на Ромадските острови, господине — отговори Сандокан.
— С каква цел?
— Трябва да предам нареждания за яхтата на лорд Джеймс Гайлонк.
— Там ли се намира яхтата му?
— Да, коменданте.
— И сте тръгнали за там с кану?
— Не можах да намеря друго.
— Внимавайте, в морето кръстосват малайски кораби.
— Ами!… — възкликна Сандокан, едва сдържайки радостта си.
— Вчера сутринта видях два от тях и се обзалагам, че идваха от Момпрацем. Ако имах още едно-две оръдия, не знам дали сега щяха да бъдат още на повърхността.
— Ще се пазя от тези кораби, коменданте.
— Имате ли нужда от нещо?
— Не, господине.
— Лек път!
Канонерката пое отново, отправяйки се към Лабуан, докато в същото време Джиро-Батол насочваше платното на път за Момпрацем.
— Чу ли? — запита го Сандокан.
— Да, мой капитане.
— Нашите кораби обикалят в морето.
— Още ви търсят, мой капитане.
— Значи не вярват, че съм загинал.
— Сигурно не.
— Колко ще се изненада добрият Яниш, като ме види! Добър и верен другар е той!
Седна отново на кърмата, отправяйки взор към Лабуан. и повече не проговори. Но малаецът го чу да въздиша много пъти.
Призори бегълците се намираха вече на сто и петдесет мили от Момпрацем, разстояние, което можеха да изминат за по-малко от двадесет и четири или тридесет часа, ако вятърът беше все така благоприятен.
Малаецът извади храна от едно старо глинено гърне, скрито в кануто, и предложи на Сандокан, но той, все така потънал в своите размишления и тревоги, дори не му отговори, нито помръдна.
— Омагьосан е — повтори малаецът, като поклащаше глава. — И ако това е истина, тежко и горко на англичаните!…
През деня вятърът стихва много пъти и кануто, което потъваше тежко във водните ями, много пъти загребва вода. Привечер обаче задуха югоизточен вятър и бързо изтласка лодката на запад, като се задържа така и на другия ден.
След залеза малаецът, който стоеше прав на носа, най-сетне зърна тъмна грамада, извисена над морето, и извика:
— Момпрацем!…
При този вик Сандокан се раздвижи и се надигна. Това не беше вече предишният човек: меланхоличното изражение на лицето му бе изчезнало напълно, очите му святкаха и в тях сякаш нямаше и следа от предишната мъка.
— Момпрацем! — повтори той, като изправи високата си снага.
И остана неподвижен, загледан в своя див остров — крепост на неговото могъщество и величие сред това море, което справедливо наричаше свое. В този миг той чувствуваше, че пак е неустрашимият Малайски тигър с легендарни подвизи.
Силните му очи, надминаващи и най-добрите далекогледи, съзряха бреговете на острова, високата отвесна скала, където още се вееше пиратското знаме, укрепленията, които пазеха селището, и многобройните кораби в залива.
— Ах! Най-сетне да те видя пак! — възкликна той.
— Спасени сме, Тигре — викна малаецът, обезумял от радост Сандокан го погледна почти смаян.
— Нима още заслужавам това име, Джиро-Батол?