— Да, капитане
— А пък аз мислех, че вече съм недостоен за него — добави Сандокан с въздишка. Хвана веслото, което служеше за кормило, и насочи кануто към острова, който бавно потъваше в мрак.
В десет часа двамата пирати, незабелязани от никого, слязоха при отвесната скала. Като стъпи на своя остров, Сандокан пое дълбоко дъх и в този момент може би вече не съжаляваше за Лабуан и за миг бе забравил Мариана.
Обиколи бързо около скалата и стигна до началото на стръмната стълба, която водеше до неговата колиба.
— Джиро-Батол — обърна се той към малаеца, който се бе спрял, — иди си в колибата и извести на моите пирати, че съм пристигнал, но им кажи да ме оставят на спокойствие, защото имам да говоря с Яниш за някои неща, които трябва да останат в тайна.
— Никой няма да дойде да ви безпокои, капитане, щом такова е вашето желание. А сега позволете да ви благодаря, че ме доведохте отново тук. Ако ви потрябва човек, който да се жертвува, за да спаси дори някой англичанин или жена от тяхната раса, аз съм винаги готов.
— Благодаря ти, Джиро-Батол, благодаря… а сега си върви!
Скътал дълбоко в сърцето си спомена за Мариана, който малаецът неволно бе събудил, пиратът се качи по стълбата и изчезна в мрака.
Като стигна на върха, Сандокан спря на ръба на скалата и погледът му се зарея далеч, далеч на изток, по посока на Лабуан.
— Велики боже! — промълви той. — Какво разстояние ме дели от онова небесно създание! Какво ли прави тя сега, дали ме оплаква като мъртъв, или смята, че съм пленник? — От устата му се изтръгна глух стон и той отпусна глава на гърдите си, като каза примирено: — Съдба!
Вдъхна дълбоко нощния вятър, сякаш той носеше далечното ухание на любимата му, после с бавни стъпки се приближи към колибата, където една стая беше още осветена. Погледна през стъклата на прозореца и видя някакъв човек, седнал до масата, опрял глава на дланите си.
— Яниш — рече Сандокан с тъжна усмивка. — Какво ли ще каже, когато разбере, че Тигъра се връща победен и омагьосан?
Сподави въздишката си и отвори съвсем тихо вратата, без да го чуе Яниш. След няколко мига възкликна:
— Е, брате, забрави ли Малайския тигър?
Преди още да завърши думите си, Яниш се хвърли в прегръдките му и извика:
— Ти, ти, Сандокан!… Вече те смятах изчезнал завинаги!
— Както виждаш, върнах се
— Но къде беше през всичките тези дни, клети приятелю? Чакам те вече четири седмици, обзет от какви ли не тревоги. Какво прави толкова време? Да не си ограбил султана на Варауни или Перлата на Лабуан те е омагьосала? Говори, приятелю мой, защото изгарям от нетърпение!
В отговор на всички тези въпроси Сандокан го загледа мълчаливо, скръстил ръце на гърдите си, със свъсен поглед и мрачно лице.
— Хайде, говори! — каза Яниш, учуден от това мълчание.
— Какво означават тези дрехи на гърба ти и защо ме гледаш така? Да не ти се е случило някакво нещастие?
— Нещастие! — отвърна Сандокан с дрезгав глас. — Знаеш ли, че от петдесетте тигри, които водех срещу Лабуан, остана жив само Джиро-Батол? Известно ли ти е, че загинаха всички по бреговете на проклетия остров, покосени от оръдията на англичаните, че аз паднах тежко ранен на палубата на един кръстосвач и.че моите кораби почиват на дъното на Малайско море?
— Сразен, ти?… Това е невъзможно, невъзможно!
— Да, Яниш, бях победен и ранен, моите хора бяха избити и сега се завръщам смъртно болен!…
С нервно движение пиратът плъзна един стол към масата, изпи една след друга три чаши уиски, после с променен глас, ту дрезгав, ту писклив, разказа от начало до край всичките си преживелици: десанта на Лабуан, срещата с кръстосвача, жестоката битка, абордажа, раната, която бе получил, страданията и оздравяването. Но, когато заговори за Перлата на Лабуан, всичкият му гняв се изпари. Гласът му, до преди малко дрезгав, прекъсван от гневни изблици, стана съвсем друг — нежен, гальовен, страстен.
С поетичен порив той описа прелестите на младата леди — ония кротки, тъжни очи, лазурни като морската вода, които го бяха развълнували дълбоко, говори за нейните златисти коси, по-тънки от свила, по-уханни от горски рози, за оня несравним ангелски глас, който бе затрогнал коравото му сърце, за ония нежни ръце, които умееха да изтръгват от лютнята най-чисти и сладки звуци, от които се бе почувствувал пленен и омагьосан. Описа страстно върховните моменти, прекарани до любимата жена, в които не си спомнял вече нито за Момпрацем, нито за своите тигри и забравял дори, че е Малайския тигър. И така разказа за всички по-сетнешни събития: лова на тигъра, любовното признание, предателството на лорда, бягството, срещата с Джиро-Батол и плаването към Момпрацем.