Сандокан се хвърли в прегръдките на Яниш и двамата мъже дълго останаха прегърнати.
— А сега ми кажи какво смяташ да правиш? — запита португалецът.
— Да замина по-скоро за Лабуан и да отвлека Мариана.
— Имаш право. Ако научи, че си напуснал острова и си се върнал в Момпрацем, лордът може да избяга от страх да не се появиш пак. Трябва да се действува бързо, иначе ще загубим. Сега иди да спиш, защото имаш нужда от малко спокойствие, и остави на мен грижата да подготвя всичко. Утре експедицията ще бъде готова за път.
— До утре, Яниш.
— Със здраве, брате — отговори португалецът и излезе, после се спусна бавно по стълбата.
Останал сам, Сандокан седна отново до масата, още по-мрачен и възбуден, и отпуши шумно няколко бутилки уиски. Чувствуваше нужда да се замае, да забрави поне за няколко часа момичето, което го бе омагьосало, да укроти горещото си нетърпение.
— Ах! — възкликна. — Да мога да заспя и да се събудя в Лабуан! Чувствувам, че това нетърпение, тази любов, тази ревност ще ме погубят! Сама… Сама в Лабуан… И може би докато аз седя тук, баронетът я ухажва.
Скочи разярен и се впусна като луд да преобръща столове, да троши бутилките, струпани в ъглите, да чупи стъклата на големите шкафове, пълни със злато и скъпоценности. Накрая спря пред хармониума,
— Бих дал половината от живота си, за да мога да повторя един от онези романси, които тя ми пееше, когато лежах ранен и победен във вилата на лорда. А не мога, не си спомням вече нищо! Това беше някакъв чужд език, нейния, но божествен език, който само Мариана познаваше. О, колко хубава беше тогава, ти, Перла на Лабуан! Какво опиянение, какво щастие вливаше в сърцето ми в ония върховни моменти, о, мое любимо момиче!
Прокара пръсти по клавиатурата и засвири вихрено някаква дива мелодия, в която сякаш дочуваше плющенето на ураган или стоновете на умиращи.
Спря като поразен от някаква нова мисъл, отиде пак до масата и грабна една пълна чаша.
— Ах, на дъното виждам нейните очи! Все нейните очи, все нейния образ, все Перлата на Лабуан!
Изпразни чашата, пак я напълни и погледна вътре.
— Петна от кръв! — извика. — Кой е налял кръв в чашата ми? Кръв или алкохол, пий, Малайски тигре!
Струваше му се, че из стаята тичат сенки, призраци, които се кикотят, показвайки му окървавени ятагани, крисове, секири. В една от сенките като че ли съзря своя съперник, баронета Уйлям. Вбесен, заскърца свирепо със зъби и ревна:
— Виждам те, виждам те, проклети англичанино! Но тежко ти, ако те пипна! Ти искаш да ми откраднеш Перлата, чета го в очите ти, ала аз ще те науча, ще дойда да разруша дома ти! Ще разруша дома на лорда, ще подложа на огън и сеч цял Лабуан, ще го облея в кръв, ще ви изборя всичките… всичките!… Аха, ти се смееш? Почакай само да дойда, почакай!
Бе напълно в плен на алкохола. Почувствува се обзет от страстното желание да руши, да чупи, да преобръща всичко. Надигна се след многократни усилия, грабна един ятаган и като едва се крепеше на краката си, подпирайки се на стените, започна да нанася отчаяни удари. Тичаше след сянката на баронета, която непрекъснато му се изплъзваше, дереше тапицериите, трошеше, бутилки, нанасяше страхотни удари върху шкафовете, масата, хармониума, от счупените вази течаха потоци злато, перли и диаманти. Накрая изтощен, омаломощен от делириума, падна сред всичките тези руини и заспа дълбоко.
XV.
Когато се събуди, видя, че се намира на отоманката, където го бяха пренесли слугите малайци.
Строшените стъкла бяха пометени, златните предмети и перлите прибрани отново в шкафовете, мебелите изправени и подредени как да е. Само по стените личаха следите от ятагана на пирата — тапетите висяха раздрани.
Много пъти Сандокан разтърка очи и прокара длани по челото си, сякаш се мъчеше да си спомни какво е вършил.
— Невъзможно е да съм сънувал. Да. бях пиян и се чувствувах щастлив, но ето че сега огънят отново пламна в сърцето ми. Дали ще мога да го угася? Каква е тази неугасима страст, завладяла сърцето на Тигъра?
Свали от гърба си униформата на сержанта Уилис и облече разкошни нови дрехи, блестящи от злато и перли, сложи на главата си тюрбан, украсен със сапфир, голям колкото орех, затъкна в пояса си нов крие и нов ятаган и излезе.
Като пое дълбоко свеж морски въздух, последните алкохолни пари в гърдите му се разпръснаха. Погледна слънцето, издигнало се вече високо в небето, после се обърна на изток и се взря в далечината, по посока на Лабуан.