— Горката Мариана!… — промълви, притискайки гърдите си. Обгърна с орловия си поглед морето и надзърна в подножието на отвесната скала. Пред селището се намираха три платнохода с вдигнати платна, готови да излязат в морето.
Пиратите сновяха от брега до корабите, товарейки хранителни припаси, оръжия, муниции и оръдия. Сред тях Сандокан зърна Яниш.
— Какъв добър приятел — рече си. — Докато аз съм спал, той е подготвил експедицията.
Слезе по стъпалата и се отправи към селището. Щом го видяха, пиратите изреваха в един глас:
— Да живее Тигъра! Да живее нашият капитан!
Обзети сякаш от внезапна лудост, всички тези мъже се втурнаха безредно към пирата, оглушавайки го с радостните си викове, започнаха да целуват ръцете, дрехите, краката му и едва не го задушиха. Най-старите пирати плачеха от радост, че го виждат отново жив, след като бяха помислили, че е паднал мъртъв някъде по бреговете на проклетия остров.
От тези уста не излизаше ни стон, ни съжаление за техните другари, братя, синове или бащи, покосени от огъня на англичаните в злополучната експедиция. Само от време на време от бронзовите им гърди се изтръгваха заплашителни викове:
— Жадуваме за кръв. Малайски тигре! Да отмъстим за нашите другари!… Да отидем в Лабуан и да унищожим враговете на Момпрацем!…
— Приятели — рече Сандокан с оная странна металическа нотка в гласа, която ги караше да занемяват, — отмъщението няма да закъснее. Тигрите, които водех в Лабуан, паднаха под ударите на белокожите Леопарди, сто пъти по-многобройни и по-добре въоръжени от нас, но борбата още не е завършила. Не, героите, които загинаха в сражение край бреговете на проклетия остров, няма да останат неотмъстени. Сега ще тръгнем към земята на Леопардите и като стигнем там, ще се бием жестоко, ще пролеем кръв за кръв! В деня на битката Тигрите на Момпрацем ще разкъсат Леопардите на Лабуан!
— Да, да, към Лабуан, към Лабуан! — изреваха пиратите, размахвайки бясно оръжия.
А Яниш сякаш не го чуваше. Качен върху един стар лафет, той се бе загледал към провлака, който се врязваше навътре в морето.
— Какво търсиш, братко? — запита го Сандокан.
— Зад ония рифове виждам да се подава върхът на мачта — отговори португалецът.
— Да не е някой от нашите кораби?
— Какъв друг плавателен съд би дръзнал да приближи към нашите брегове?
— Не са ли се завърнали всичките ни платноходи?
— Всички, без кораба наПисангу, който е един от най-големите и най-добре въоръжените.
— Накъде го беше пратил?
— Към Лабуан, за да те търси.
— Да, това е платноходът на Писангу. — потвърди един от отрядните главатари. — Ала виждам само една мачта, сеньор Яниш.
— Да не би да се е сражавал и да е загубил фокмачтата си? — запита се Сандокан. — Да го изчакаме. Кой знае, може да ни носи вест от Лабуан.
Всички пирати се бяха покатерили по бастионите, за да наблюдават по-добре платнохода, който бавно наближаваше. Когато зави при носа на провлака, от всички гърди се изтръгна единогласно:
— Праото на Писангу!
Наистина това беше корабът, изпратен преди няколко дни от Яниш към Лабуан, за да се опита да научи нещо за Малайския тигър и неговите смелчаци. Но в какво състояние се завръщаше! От фокмачтата бе останало само някакво парче, гротмачтата едва се крепеше, поддържана от гъста мрежа стоманени въжета и кабели. Фалшбордовете изобщо вече ги нямаше, а бордовете бяха тежко повредени, осеяни с дървени чепове.
— Този кораб са го пердашили здравата — рече Сандокан.
— Писангу е смел мъж и не се бои да напада дори и големите кораби — отвърна Яниш.
— Я гледай, струва ми се, че води някакъв пленник. Не виждаш ли една червена куртка между нашите тигри?
— Да, струва ми се, че това е английски войник, завързан за гротмачтата — потвърди Яниш.
— В Лабуан ли го е хванал?
— Да не мислиш, че го е уловил в морето!
— Ах, ако може да ми каже нещо за…
— За Мариана, нали, братко мой?…
— Да — отговори Сандокан с глух глас.
— Ще ю разпитаме.
С помощта на веслата, тъй като вятърът беше по-скоро слаб, корабът напредваше бързо. Неговият капитан, борнеец с висок ръст и красиво телосложение, със смугло лице, подобен на антична стагуя от бронз, щом съзря Яниш и Сандокан, нададе радостен вик, после размаха ръце и извести: — Добра плячка!
Пет минути и по-късно платноходът влезе в малкия залив и хвърли котва на двадесет стъпки от брега. В морето веднага бе спусната една шлюпка и Писашу се настани в нея заедно с английския войник и четирима гребци.
— Откъде идваш? — запита го Сандокан, щом оня слезе от лодката.
— От източните брегове на Лабуан, капитане мой — отговори борнеецът. — Бях отишъл чак дотам, с надеждата да науча нещо за вас, и се радвам, че ви намирам тук здрав и читав.