— Какъв е оня англичанин?
— Ефрейтор, капитане.
— Къде го плени?
— Край Лабуан.
— Разкажи всичко.
— Когато разузнавах пясъчния бряг, едно кану с този човек в Него изскочи от устието на малка река. Шмекерът навярно бе оставил другари на двата бряга, защото го чух да подсвирва няколко пъти. Веднага дадох нареждане да спуснат в морето шлюпката и тръгнах с десет души след него, надявайки се, че ще ми даде сведения за вас Залавянето не беше трудна работа, но когато поисках да изляза от устието на реката, разбрах, че пътят е затворен от една канонерка. Започнах решителна битка, сипейки дъжд от куршуми и картеч. Истинска буря, капитане мой, в която загина половината ми екипаж и надупчиха кораба ми, но и канонерката си изпати здравата. Като видях, че врагът се оттегля, с два завоя на борд излязох в. открито море и се завърнах тук колкото се може по-бързо.
— И този войник идва точно от Лабуан?
— Да, капитане.
— Добре, Писангу, доведи ми го тук.
Изтласкан вече на брега, оня нещастник бе заобиколен от пиратите, които му се присмиваха и късаха ефрейторските му нашивки.
Беше млад мъж на около двадесет и пет или двадесет и седем години, нисък на ръст, шишкав, с руси коси и розови бузи. Изглеждаше доста изплашен, че се намира сред пиратите, но от устата му не излизаше нито дума.
Като видя Сандокан, той се помъчи да се усмихне и каза с треперещ глас:
— Малайския тигър.
— Познаваш ли ме? — попита го Сандокан.
— Да.
— Къде си ме виждал?
— Във вилата на лорд Гайлонк.
— Вярно е.
— Мислех, че още сте в Лабуан и вече в ръцете на моите другари.
— И ти ли беше с онези, които ме преследваха? Войникът не отговори, после отчаяно поклати глава и каза:
— Свършено е с мен, нали?
— Животът ти зависи от твоите отговори — отвърна Сандокан.
— Нима може да се вярва на думата на един човек, който избива хората, все едно че пие чашка джин или бренди?
В очите на Малайския тигър блесна силен гняв.
— Лъжеш, куче!…
— Както желаете — рече ефрейторът.
— Ще говориш ли?
— Хм…
— Опичай си ума!… Имам -крисове, дето режат тялото на хиляди парчета, имам нажежени клещи, за да ти изтрътна месата къс по къс, имам разтопено олово, за да го наливам в раните или в устата на непокорните. Или ще говориш, или така ще те измъчвам, че да призовеш смъртта като избавление.
Англичанинът пребледня, но вместо да отвори уста, прехапа устни, сякаш се страхуваше да не изтърве някоя дума.
— Казвай къде се намираше ти, когато напуснах вилата на лорда?
— В гората.
— Какво правеше там?
— Нищо.
— Да не мислиш да се подиграваш с мен! В Лабуан има твърде малко войници, за да те пратят да се разхождаш безцелно из гората — забеляза Сандокан.
— Но…
— Говори, искам да знам всичко.
— Нищо не знам.
— Аха, така ли? Не искаш? Ще видим тази работа… Сандокан бе измъкнал криса си и с бързо движение го докосна до гърлого на войника, пускайки капка кръв.
Пленникът не можа да се сдържи и извика от болка.
— Говори или ще те убия — заяви хладнокръвно Сандокан, без да отдръпне ножа, чийто връх започваше да се обагря с кръв.
Ефрейторът се поколеба още малко, но като видя в очите на Малайския тигър зловещ блясък, отстъпи.
— Стига! — каза той, измъквайки се от върха на криса. — Ще говоря.
Сандокан направи знак на хората си да се отдалечат, седна заедно с Яниш на един лафет и се обърна към войника:
— Слушам те. Какво правеше в гората?
— Следвах баронета Розентал.
— Аха! — възкликна Сандокан и в погледа му премина мрачна мълния. — Него…
— Лорд Гайлонк бе научил, че човекът, когото прибрал полумъртъв и лекувал в собствения си дом, не е никакъв малайски принц, а страшният Малайски тигър, и споразумявайки се с баронета и губернатора на Виктория, бе подготвил засадата.
— А откъде е научил?
— Не ми е известно.
— Продължавай.
— Бяха събрани сто души и ни изпратиха да обградим вилата, за да ви попречим да избягате.
— Това го зная. Кажи ми какво е станало след като аз успях да разкъсам обръча и се скрих в гората.
— Когато баронетът влезе във вилата, завари лорд Гайлонк страшно раздразнен. Имаше рана на крака, нанесена му от вас.
-От мен?… — възкликна Сандокан.
— Може би случайно.
— Така мисля, защото, ако исках да го убия, не би могъл да ми попречи никой. А леди Мариана?
— Плачеше. Изглежда, че между красивата девойка и нейния чичо се бе разиграла бурна сцена. Лордът я обвиняваше, че е улеснила вашето бягство… а тя просеше милост за вас.