— Още една причина да действуваш съвсем предпазливо, да заловиш лорда ненадейно.;
— Да го изненадам? Мислиш ли, че лордът не е нащрек? Той; знае, че съм способен на всичко и сигурно е събрал в парка си войници и матроси.
— Възможно е, но ще прибегнем до някоя хитрост. Нещо вече се върти в главата ми и може да узрее! Но дали Мариана ще се остави да я откраднеш, приятелю мой?
— О, да, закле ми се в това!
— И ще я доведеш в Момпрацем?
— Да.
— И след като се ожениш за нея, ще я държиш тук вечно?
— Това не зная, Яниш — отвърна Сандокан с дълбока въздишка. — Нима искаш да я заточа завинаги на моя див остров? Да живее сред моите тигри, които не умеят нищо друго освен да стрелят с аркебуза, да въртят криса и секирата? Да показвам пред нежните й очи ужасни зрелища, кръв и кланета, да я оглуша с виковете на сражаващите се и грохота на оръдията, да я държа изложена на постоянна опасност?… Кажи ми, Яниш, ако ти беше на мое място, би ли направил това?
— Но помисли, Сандокан, в какво ще се превърне Момпрацем без своя Малайски тигър? С теб той отново ще заблести така, че да затъмни Лабуан и всички други острови и пак ще накара да затреперят синовете на ония, които унищожиха твоето семейство и твоя народ. Хиляди даяки и малайци чакат само твоя зов, за да дойдат да увеличат ордата на Тигрите от Момпрацем.
— Мислил съм за всичко това, Яниш.
— какво ти подсказа сърцето?
— Почувствувах го, че кърви.
— И въпреки това от любов Към тази жена ще оставиш да загине твоята мощ?
— Обичам я, Яниш… Ах, бих искал никога да не съм се наричал; Малайския тигър!…
Пиратът, крайно развълнуван — което беше нещо необичайно за него, — седна върху лафета на едно оръдие, като се хвана за главата, сякаш искаше да спре неспокойните си мисли.
Яниш дълго го гледа мълчаливо, после започна да се разхожда по палубата, поклащайки многозначително глава.
Междувременно трите кораба бяха поели курс на изток, тласкани от лек вятър, който духаше неравномерно и от време на време забавяше плаването.
Екипажит е, изгарящи от нетърпение, напразно пресмятаха метър по метър изминатия път, добавяха нови платна, кливери, малки бизани и лисели, за да наберат повече вятър. Курсът ставаше все по-бавен, колкото по-високо се издигаха облаците на хоризонта.
Но това не можеше да продължи. Наистина, към девет часа вечерта вятърът се засили, идвайки от юг, където се издигаха облаците — признак, че силна буря преобръща южния океан.
Екипажите посрещнаха с радостни викове засилването на вятъра, без ни най-малко да се изплашат от урагана, който ги застрашаваше и можеше да бъде гибелен за техните кораби. Само португалецът започна да проявява безпокойство и би искал поне да намали площта на платната, но Сандокан не му позволи, нетърпелив да стигне колкото се може по-бързо бреговете на Лабуаи, който този път му се струваше безкрайно далече.
На другия ден морето беше много бурно. Дълги вълни, надигнали се от юг, браздяха морската шир, гонеха се с рев, разтърсваха и люлееха трите кораба. По небето се носеха огромни черни облаци, чиито краища бяха обагрени в огненочервена.
Привечер вятърът удвои силата си, застрашавайки да счупи мачтите, ако не намаляха площта на платната. При такова небе и такова море всеки друг мореплавател би побързал да се прибере на най-близката суша, но Сандокан, който знаеше, че се намира на седемдесет-осемдесет мили от Лабуан, бе готов да жертвува по-скоро някой от корабите си, отколкото един час, и дори не помисли за това.
— Сандокан — рече Яниш, който ставаше все по-неспокоен, — внимавай, изложени сме на голяма опасност
— От какво се боиш, брате мой? — запита Сандокан.
— Страхувам се, че ураганът ще ни прати всичките да се напием с морска вода.
— Корабите ни са здрави.
— Но ми се струва, че ще се разрази страшен ураган.
— Не се боя от урагана, Яниш. Продължаваме напред, Лабуан не е далеч. Виждаш ли другите кораби?
— На юг като че ли се мярка единият от тях. Тъмнината е толкова дълбока, че не се вижда на сто метра.
— Ако ни загубят, ще успеят да ни намерят пак.
— Но може да се загубят завинаги, Сандокан.
— Няма да се върна назад, Яниш.
— Бъди нащрек, брате.
В този момент ослепителна светкавица раздра мрака, озарявайки морето до най-крайните точки на хоризонта, и веднага последва страхотен гръм.
Сандокан, който бе седнал, скочи изведнъж, погледна свирепо облаците и като се закани с ръка към юг, извика:
— Идваш да се бориш с мен, о, ураган, но аз не се страхувам!