Прекоси палубата и застана на руля, а в това време неговите моряци се помъчиха да закрепят здраво топовете и бомбардите, защото за нищо на света не искаха да ги загубят, да изтеглят на палубата десантната лодка и да подсилят такелажа, утроявайки въжетата.
От юг се задаваха вече първите вихри и с шеметна скорост тласкаха напред водни грамади.
Под желязната ръка на Сандокан корабът, с намалена площ на платната, се плъзна като стрела на изток, преодолявайки успешно бушуващите стихии, без да се отклони ни най-малко от курса си.
За около половин час настъпи леко затишие, нарушавано само от рева на морето и тътена на гръмотевиците, които всеки миг се засилваха, но към единадесет часа ураганът изведнъж се разрази с цялото си зловещо величие, преобръщайки небе и море.
Облаците, сгъстили се още предишния ден, се гонеха бурно из простора, като ту се издигаха високо нагоре, ту се спускаха толкова ниско, че черните им краища докосваха вълните, странно устремени на север.
Платноходът се мяташе безпомощно като орехова черупка сред развилнялото се море, огромните вълни, връхлитащи отвред, ту го издигаха на пенливите си гребени, ту го запращаха на дъното на водни пропасти, хората се търкаляха по палубата, мачтите и макарите скърцаха, платната плющяха до скъсване.
Но Сандокан не отстъпваше, въпреки жестокия ураган той водеше кораба към Лабуан, изправен неустрашимо срещу водната стихия. Красива гледка представляваше този мъж, хванал здраво руля, с пламтящи очи, с дълги, развети от вятъра коси, невъзмутим сред бушуващите стихии — той пак беше страшният Малайски тигър, дръзнал да се бори сега и с яростта на природата.
Неговите хора не му отстъпваха. Вкопчени за въжетата, те посрещаха смело набезите на морето, готови с риск на живота си да изпълнят и най-опасната маневра.
А ураганът все повече се засилваше, сякаш искаше да разгърне цялата си мощ, за да сломи този човек, дръзнал да излезе насреща му. В -морето се надигаха още по-високи водни планини, връхлитащи с ужасен рев и бучене, дълбаещи още по-дълбоки пропасти, които, види се, стигаха чак до пясъците на океана, вятърът виеше като от сто гърла, разпръсвайки облаците, сред които непрекъснато тътнеха гръмотевици. С яките си бордове платноходът се бореше отчаяно с вълните, които искаха да го завлекат на север. Накланяше се все по-застрашително, изправяше се като разярен кон и пак се гмуркаше, шибайки водата с носа си, скърцаше ужасно, сякаш всеки момент щеше да се разцепи и да потъне.
Да продължават още да се борят с това разгневено море, беше истинска лудост. Трябваше да се оставят да ги завлече на север както Може би бяха направили другите два платнохода, изчезнали вече от много часове.
Яниш, който много добре разбираше всичко това, бе тръгнал към кърмата, за да помоли Сандокан да смени курса, когато откъм морето проехтя залп. Миг след това над палубата изсвистя снаряд и отнесе върха на фокреята. На борда на платнохода избухна яростен рев — никой не очакваше, че ще бъдат нападнати в такова време и в такъв опасен момент. Сандокан отстъпи кормилото на един моряк и се спусна към носа, за да открие кой се осмелява да го напада в разгара на бурята.
— Аха! — възкликна той. — Нима има кръстосвачи, които още бдят?
Наистина, нападателят, изстрелял така точно снаряда въпреки страхотното вълнение, беше голям тримачтов параход, на чийто вимпел се развяваше английското знаме, а на върха на гротмачтата — голямата лента на военноморските съдове. Но какво правеше сред морето в това ужасно време? Дали крайцеруваше пред бреговете на Лабуан, или идваше от някой близък остров?
— Да завием, Сандокан — предложи Яниш, който бе стигнал вече до него.
— Да завием?
— Да, братко. Този кораб подозира в нас пирати, насочени към Лабуан.
На палубата на парахода отекна втори оръдеен залп и втори снаряд профуча през палубните съоръжения на платнохода.
Пиратите се втурнаха към топовете и бомбардите, за да отговорят, но Сандокан ги спря с ръка.
Наистина нямаше вече нужда от това. Големият тримачтов параход, който се мъчеше да надвие вълните, връхлитащи го на носа, почти потъвайки от тежестта на своята желязна конструкция, пряко волята си бе повлечен на север. Само за няколко мига се озова толкова далеч, че вече нямаше опасност от неговите оръдия.
— Жалко, че ме намери в такава буря — процеди гневно Сандокан. — Щях да го нападна и завзема въпреки неговата грамада и екипажа му.
— Така е по-добре, Сандокан — отвърна Яниш. — Дано го вземе дяволът и да го прати на дъното!
— Но какво правеше този параход сред морето, когато всички търсят убежище? Да не сме наближили Лабуан?