Лодката се мяташе неудържимо сред гребените на вълните, които я тласкаха към брега — за щастие леко наклонен и без скали. Пое я друга огромна вълна и така измина стотина метра. Издигна се на един гребен, след което пропадна дълбоко надолу и последва силен удар.
Двамата смелчаци почувствуваха, че губят дъното под краката си. Килът бе разбит внезапно.
— Сандокан! — извика Яниш, който виждаше, че влиза вода през цепнатините.
— Не пускай…
Гласът му бе заглушен от нова огромна вълна. Шлюпката отново бе повдигната, залюля се за миг на гребена на вълната, после потъна напред, като докосна дъното, но вълните я изтласкаха по-нататък и я блъснаха в дънера на едно дърво с такава сила, че двамата пирати изхвръкнаха навън. Сандокан, който бе паднал сред купчина листа и клони, веднага стана и грабна двете карабини и мунициите.
Към брега идваше нова огромна вълна. Като стигна до лодката, започна да я премята, после я отнесе навътре и я потопи.
— По дяволите всички влюбени! — викна Яниш, който се бе изправил целият изранен. — Това е лудост!
— Ама ти още ли си жив? — разсмя се Сандокан.
— Да не си искал да се пребия?
— Никога не бих се утешил, Яниш. Я гледай, платноходът!
— Какво? Още ли не е излязъл в открито море?
В този момент платноходът се плъзгаше като стрела през входа на залива.
— Какви верни другари! — възкликна Сандокан. — Преди да се отдалечат, искат да се уверят, че сме слезли на брега! — Дръпна от кръста си широкия пояс от червена коприна и го развя на вятъра.
Миг след това на палубата на платнохода бе даден изстрел.
— Забелязаха ни — рече Яниш. — Да се надяваме, че ще се спасят.
Корабът вече бе извил на борд и поемаше своя курс на север.
Яниш и Сандокан останаха на плажа, докато платноходът се скри от погледа им, после навлязоха сред гъстата растителност, за да се защитят от дъжда, който се лееше като из ведро.
— Къде отиваме, Сандокан? — запита го Яниш.
— Не зная.
— знаеш ли къде се намираме?
— Все още не мога да разбера. Но предполагам, че не сме; далеч от рекичката.
— За каква рекичка говориш?
— За оная, която послужи за убежище на моя платноход след битката с кръстосвача.
— Близо до това място ли се намира вилата на лорд Джеймс?
— На няколко мили.
— Значи, най-напред трябва да търсим реката?
— Разбира се, Яниш.
— Утре ще обходим брега.
— Утре? — възкликна Сандокан. — Да не смяташ, че мога чакам толкова часове и да стоя тук в бездействие? Не знаеш ти че във вените ми гори огън? Не си ли усетил, че сме стъпили в Лабуан — земята, където живее Мариана?
— Зная, че се намираме на острова на англичаните.
— Тогава трябва да разбереш моето нетърпение.
— Ни най-малко, Сандокан — отвърна спокойно португалецъ! — Небеса! Още не мога да се опомня, а ти искаш да тръгнем на път в тази ужасна нощ! Ти си луд, братле мое!
— Времето лети, Яниш. Не си ли спомняш какво каза ефрейторът?…
— Помня много добре, Сандокан.
— Всеки момент лорд Джеймс може да се укрие в крепостта Виктория.
— Сигурно няма да го направи в това ужасно време.
— Не се шегувай, Яниш.
— Нямам никакво желание да се шегувам, Сандокан. Ха да поговорим спокойно! Ти искаш да отидеш във вилата?… какво?
— За да я видя поне — отвърна Сандокан с въздишка.
— И после да извършиш някоя лудост, нали?
— Не.
— Хм!… Знам те на какво си способен. Успокой се, братко мой. Помисли, че ние сме само двама, а във вилата има войници Да изчакаме да се върнат нашите кораби, после ще действуваме.
— Но ако знаеш какво изпитвам, като се намирам на гази земя! г оплака се Сандокан с дрезгав глас.
— Представям си, само че не мога да ти позволя да вършиш, глупости, които биха могли да бъдат съдбоносни за теб. Искаш! да отидеш във вилата, за да се увериш, че Мариана е още там?… Добре, ще отидем, но като стихне ураганът. Няма да можем да се ориентираме, нито да намерим реката в тази тъмнина и този дъжд Ще тръгнем на път утре, когато изгрее слънцето. За сега да потърсим някакво убежище.
— И аз ще трябва да чакам до утре?
— Остават само три часа до съмване.
— Цяла вечност!…
— Нищо не са, Сандокан… Пък и през това време морето може да се успокои, вятърът да постихне и нашите кораби да се върнат тук. Хайде да легнем под тази арекова палма с гигантски листа, които ще ни пазят по-добре и от палатка, и да чакаме да пукне зората.
Сандокан се колебаеше дали да последва съвета му. Погледна своя верен приятел, надявайки се все още да го склони да тръгнат, после отстъпи и се отпусна до дънера на дървото с дълга въздишка.
Дъждът продължаваше да плющи силно, в морето ураганът вилнееше все по-страховито. През дърветата двамата пирати виждаха как вълните се гонеха яростно, нахвърляха се с неудържим порив върху плажа и се разбиваха. При вида на тези вълни, които вместо да намалеят все повече и повече нарастваха, Янищ не можа да се сдържи и запита: