— Какво ли ще стане с нашите платноходи в тази буря?… Вярваш ли, че ще се спасят, Сандокан?… Ами ако претърпят корабокрушение, какво ще стане с нас?
— Нашите хора са смели моряци — отговори Сандокан. — Ще съумеят да се измъкнат от всякакво затруднение.
— Но ако претърпят корабокрушение, какво би могъл да направиш ти без тяхната помощ?
— Какво ще правя ли? Пак ще открадна момичето!
— Много бързаш, Сандокан. Само двама души, макар и да са два тигъра от дивия Момпрацем, не могат да излязат срещу двадесет, тридесет или може би петдесет мускета.
— Ще прибегнем до хитрост.
— Хм!…
— Смяташ ли, че съм способен да се откажа от намерението си?… Не, Яниш!… Няма да се върна в Момпрацем без Мариана.
Яниш не отговори Запали цигара и се изтегна в тревата, която беше почти суха, защото бе защитена от широките листа на дървото, после притвори очи.
Сандокан обаче стана и се промъкна към плажа. Португалецът, който не спеше, го видя да се върти в края на гората, като ту отиваше на север, ту се спускаше отново на юг. Навярно се мъчеше да се ориентира и да разпознае този бряг, по който бе минавал през време на своя престой на острова.
Когато се върна, започваше вече да се зазорява. Дъждът отскоро бе спрял и вятърът не свиреше вече така силно сред хилядите дървета в гората.
— Разбрах къде се намираме — каза той на Яниш.
— Аха! — отвърна Яниш, готвейки се да стане.
— Рекичката трябва да е на юг и може би не е далеч.
— Искаш да отидем да я потърсим ли?
— Да. Яниш.
— Надявам се, че през деня няма да смееш да се приближиш към вилата.
— Но довечера никой не ще ме спре — заяви Сандокан и добави: — Още дванадесет часа! Какво мъчение!…
— В Гората времето минава бързо, Сандокан — засмя се Яниш.
— Да вървим.
— Готов съм да те следвам.
Метнаха карабините на рамо, напъхаха мунициите в джобовете си и навлязоха в гъстата гора, стараейки се обаче да не се отдалечават много от брега.
— Ще вървим направо, без да следваме дълбоките извивки на брега — обясни Сандокан. — Така пътят ни ще бъде може би; по-труден, но по-кратък.
— Гледай да не се загубим.
— Не се бой, Яниш!
В гората нарядко имаше проходи, но Сандокан, който беше истински горски човек, умееше да лази като змия и да се ориентира! без звезди и без слънце. Взе да се промъква все на юг, все покрай брега, за да търси преди всичко реката, в която се бе скрил при предишната експедиция. ;;;;;;;;;;;;;Стигнеше ли там, лесно щеше да отиде до вилата, защото знаеше, че отстои на не повече от два километра.
Но колкото по на юг отиваха, толкова по-труден ставаше пътят поради опустошението, нанесено от урагана. Повалени от вятъра, дървета препречваха пътя им почти на всяка крачка и двамата пирати бяха принудени да се катерят смело и да правят дълги обиколки. Огромни купища клони бяха задръстили проходите, пък! и лианите се заплитаха в краката им и забавяха хода им. Но те ги режеха с криса и продължаваха напред, като гледаха да не се отдалечават много от брега.
Към обед Сандокан спря и каза на португалеца:
— Наближихме.
— Реката или вилата?
— Реката — отговори Сандокан. — Не чуваш ли бълбукането, което отеква под гъстите сводове зеленина?
— Да — потвърди Яниш, след като се заслуша няколко мига. — Но дали това е реката, която търсим?
— Невъзможно е да се лъжа. Минавал съм по тези места.
— Тогава,да продължим напред.
Преминаха бързо последната ивица на гората и след десетина минути се озоваха пред малка река, която се вливаше в красив залив, опасан с огромни дървета.
Случаят ги бе отвел на същото място, където бяха акостирали платноходите от първата експедиция. Още се виждаха гредите, оставени от втория кораб, който, отблъснат от ужасната канонада на кръстосвача. се бе приютил тук, за да поправи тежките си повреди — наоколо се валяха платна, въжета, топовни гюллета, счупени ятагани и секири и какви ли не отломки от корабни съоръжения.
Сандокан хвърли мрачен поглед към тези остатъци, които му напомниха за неговия първи разгром, и въздъхна. Спомни си за ония храбреци, покосени от жестокия огън на кръстосвача.
— Те почиват там долу, на дъното на морето извън залива — каза на Яниш с печален глас. — Нещастни мъртъвци, още неотмъстени!
— Тук ли беше акостирал?
— Да, Яниш, точно тук. Но тогава бях непобедимият Малайски тигър, тогава още нямах вериги на сърцето, нито видения пред очите. Сражавах се като обезумял и с дива ярост хвърлих моите хора на абордаж, но ме сразиха. Проклетникът, който ни засипваше с желязо и олово, беше ей там. Като че ли и сега го виждам, както в оная ужасна нощ, когато го нападнах, водейки шепа смелчаци… Беше страшен ден, Яниш, страшна сеч!… Загинаха всички, всички освен мен!