— Не мога да остана тук, трябва да я видя!
— Кротко, брате мой! Послушай ме и все нещо ще видиш. Направи му знак да мълчи и се покатери като котка на оградата, надзърна предпазливо в парка и рече:
— Струва ми се, че няма никакъв пост. Да влезем!
Спусна се от друката страна, Сандокан направи същото и двамата навлязоха безшумно в парка. Движеха се предпазливо, криейки се зад храстите и цветните лехи. вперили очи във вилата, която се мяркаше в тъмнината. Като наближиха на разстояние един хвърлей. Сандокан внезапно спря и насочи карабината.
— Стой, Яниш — изшептя той. к Какво видя?
— Пред вилата има хора.
— Да не е лордът с Мариана?
Сандокан. чието сърце биеше лудо. се надигна бавно, взирайки се напрегнато в тези човешки фигури.
— Проклятие! — скръцна със зъби пиратът. — Това са войници!
— Ой. ой, работата се заплита! — измърмори португалецът. — Какво ще правим?
— Щом има войници, значи Мариана е още във вилата.
— И на мен така ми се струва.
— Да ги нападнем!
— Ти си луд!… Искаш да те застрелят ли? Ние сме само двама. а те са може би десет, двадесет или тридесет души.
— Но аз трябва да я видя! — настоя Сандокан. гледайки португалеца като обезумял.
— Успокой се, братко — рече Яниш, като го хвана здраво за ръката, за да не извърши някоя лудост. — Успокой се и може би, ще я видиш.
— По какъв начин?
— Ще изчакаме да пане късна нощ.
— После?
— Имам някакъв план Легни тук до мен, обуздай поривите на сърцето си и няма да съжаляваш.
— А войниците?
— Небеса! Надявам се, че ще отидат да спят.
— Имаш право, Яниш. ще чакам!
Залегнаха зад един гъсталак, но така, че да не изгубват от очи войниците, и зачакаха удобен момент да действуват.
Минаха два, три, четири часа, които се сториха на Сандокан четири века, най-сетне войниците се прибраха във вилата, затваряйки шумно вратата.
Тигъра понечи да се втурне напред, но португалецъ, веднага го хвана, замъкна го под гъстата сянка на едно огромно дърво и като скръсти ръце, погледна го право в очите и рече:
— Кажи ми, Сандокан, какво се надяваш да направиш тази нощ?
— Да я видя!
— И смяташ, че това ще бъде лесно?… Преди всичко, измисли ли по какъв начин ще можеш да я видиш?
— Не. но…
— Твоето момиче знае ли, че ти си тук?
— Не е възможно.
— Значи, ще трябва да я повикаш.
— Да. — Тогава войниците ще излязат, защото не може да се предполага, че са глухи, и ще почнат да стрелят по нас.
Сандокан не възрази.
— Както виждаш, мой клети приятелю, тази нощ не ще може да направиш нищо.
-т Мога да се покача до прозорците й.
— А не видя ли оня войник, скрит на ъгъла на портала?
— Войник?
— Да, Сандокан. Гледай как проблясва дулото на пушката му.
— Е, какво ме съветваш да правя?… Говори, изгарям от нетърпение!
— Знаеш ли в коя част на парка ходи момичето?
— Всеки ден сяда да бродира в китайската беседка.
— Отлично. Къде се намира?
— Тук наблизо.
— Заведи ме.
— Какво смяташ да правиш, Яниш?
— Трябва да я предупредиш, че сме тук. Макар и да му беше ужасно трудно да се отдалечи от това място, Малайския тигър пое по една странична алея и отведе Яниш до беседката.
Това беше малка кокетна постройка с ажурни стени, боядисани в ярки цветове, и върха с позлатен купол, осеян с ярки рисунки. Наоколо имаше портокалова горичка и пищни китайски розови храсти, които издаваха силен аромат.
Яниш и Сандокан — заредиха карабините си, понеже не бяха сигурни дали беседката е празна, и влязоха вътре. Нямаше никой.
Яниш драсна клечка кибрит и видя върху една разкошно изработена масичка кошничка, в която имаше дантели и конци, до нея бе поставена инкрустирана със седеф лютня.
— Това нейни неща ли са?
— Да — отговори Сандокан с безкрайно разнежен глас. — Тук е любимото й място, тук тя идва да диша ароматния дъх на розите и да пее сладките канцони на своята родна страна, тук тя ми се закле във вечна любов.
Яниш откъсна едно листче от някакво тефтерче, извади от джоба си парче молив и докато Сандокан му светеше с друга кибритена клечка, написа следните думи:
„Слязохме на брега вчера по време на урагана. Утре вечер към полунощ ще бъдем под вашите прозорци. Набавете въже, за да помогнете изкачването на Сандокан.
Яниш ди Го мера.“
— Надявам се, че моето име не й е неизвестно.
— О, не, тя знае, че ти си най-добрият ми приятел — отвърна Сандокан.
Двамата пирати се погледнаха в лицето при блясъка на една светкавица — единият беше спокоен, другият — крайно развълнуван.
— Да вървим, Сандокан — каза Яниш.