— Бягай, Сандокан! — повтори Мариана.
Всеки друг, но не и малаец, би натрошил краката си при такъв скок. Това, разбира се, не се случи на Сандокан, който беше не само як като стомана, но и пъргав като маймуна. Едва докоснал земята, вече беше на крака, с криса в ръка, готов да се отбранява.
За щастие португалецът беше там. Скочи към него и като го хвана за раменете, блъсна го рязко към група дървета:
— Бягай, нещастнико! Искаш да те застрелят ли?
— Остави ме, Яниш — отвърна пиратът, изпаднал в бяс. — Да нападнем вилата!
На един прозорец се появиха трима-четирима войника и се прицелиха с пушките си в тях.
— Спасявай се, Сандокан — чу се гласът на Мариана. Пиратът направи десетметров скок, поздравен от пушечен залп, и един куршум прониза тюрбана му. Той се обърна, ревейки като звяр, и изпразни карабината си в прозореца — така успя да строши стъклата и да улучи в челото един войник.
— Ела! — извика Яниш и го повлече към оградата. — Ела, неразумнико вироглав!
Вратата на вилата се отвори и навън се втурнаха десет войника, следвани от още толкова туземци, снабдени с факли.
Португалецът стреля през листака и повали сержанта, който водеше малкия отряд.
— Плюй си на петите, братко! — викна Яниш, докато войниците се суетяха около началника си.
— Не мога да я оставя сама — отвърна Сандокан, почти обезумял от страст.
— Тя ти каза да бягаш. Тръгвай или ще те взема на ръце! На тридесет крачки от тях се появиха двама войници, зад които идваше многоброен отряд.
Двамата пирати не се колебаха повече. Втурнаха се през гъсталаците и цветните лехи, сподирени от няколко пушечни изстрела, пуснати наслуки.
— Карай направо! — викна португалецът, зареждайки тичешком карабината си. — Утре ще върнем на тези господа куршумите, които изстреляха подире ни.
— Страхувам се, че провалих всичко, Яниш — каза печално пиратът.
— Защо, приятелю мой?
— Сега вече знаят, че съм тук, и няма да се оставят да ги изненадаме.
— Така е, но ако са дошли корабите, ще можем да хвърлим в атака стотина тигри. Кой ще устои на такъв щурм?
— Страхувам се от лорда. Този човек е способен да убие племенницата си, но не и да я остави да падне в моите ръце.
— Дявол да го вземе! — плесна се гневно по челото Яниш. — Не се сетих за това! — Понечи да спре, за да си поеме дъх и да намери някакво решение, но изведнъж видя червеникави петна в мрака. — Англичаните! Открили са следите ни и ни търсят из парка. Бягай да бягаме, Сандокан!
Но колкото повече се отдалечаваха, толкова по-трудно се провираха между дърветата, израсли тук нагъсто — едни прави и гладки, други клонести и извити. Двамата пирати обаче се ориентираха бързо и бяха сигурни, че скоро ще стигнат до оградата.
Наистина, като прекосиха гористата част на парка, попаднаха на засадени площи. Минаха край китайската беседка, без да се спират, тъй като се бяха върнали назад, за да не се загубят сред гигантските растения, скриха се пак в цветните лехи и бягайки през цветята, най-сетне се добраха до оградата, без да бъдат забелязани от войниците, които вече претърсваха целия парк.
— По-полека, Сандокан — каза Яниш, като задържа другаря си, който се канеше да скочи на оградата. — Изстрелите може да са призовали войниците, които видяхме да излизат привечер.
— Дали са навлезли вече в парка? — Сандокан наостри уши, но долови само шумоленето на листата. — Видя ли някого?
— Чух да се чупи клон зад оградата.
— Може да е било някое животно.
— А може да са били и войниците. Искаш ли да ти кажа още нещо — стори ми се, че говорят хора. Залагам диаманта на криса си, че зад оградата има скрити англичани. Забрави ли, че навън от парка излезе цял отряд?
— Да, Яниш, но ние не можем да останем в парка.
— Какво смяташ да правиш?
— Да проверя дали пътят е свободен.
Сандокан, станал вече по-предпазлив, се надигна безшумно, огледа бързо всичко наоколо и се покатери като котка по оградата.
Едва стигнал на върха, чу от другата страна сподавени гласове.
— Яниш не се е излъгал — измърмори тихо.
Наведе се напред и погледна под дърветата, които растяха от другата страна на оградата. Макар че тъмнината бе дълбока, съзря човешки силуети, скупчени до дънера на едно огромно дърво. Побърза да слезе и отиде при Яниш, който не се беше помръднал.
— Ти излезе прав. Зад оградата има засада.
— Много ли са?
— Сториха ми се половин дузина.
— Гръм и мълния!
— Какво да правим, Яниш?
— Да се отдалечим веднага и да търсим другаде изход.
— Страхувам се, че е много късно вече. Горката Мариана!… Сигурно смята, че вече сме заловени и дори убити.