— Да не мислим за момичето сега. Ние сме по-застрашени.
— Да се махаме оттук.
— Мълчи, Сандокан Чувам да се говори зад оградата. Наистина, вятърът, който духаше откъм гората, донесе до ушите им два гласа — единият дрезгав, другият ясен и заповеднически.
„Уверявам те — казваше властният глас, — че пиратите са влезли в парка, за да се опитат да нападнат внезапно вилата.“
„Не ми се вярва, сержант Бел“ — отговори другият.
„Да не мислиш, глупако, че другарите ни са стреляли за удоволствие? Ти нямаш мозък, Уилис!“
„Тогава не ще могат да ни избягат.“
„Надявам се. Ние сме тридесет и шест души, можем да заградим цялата ограда и да се съберем при първия сигнал… Хайде бързо, в разгънат строй и си отваряйте очите. Може би имаме работа с Малайския тигър.“
След тези думи се чу пукот от счупени клони и шумолене на листа, после всичко затихна.
— Тези шмекери са увеличили броя си — каза шепнешком Яниш, като се наведе към Сандокан. — Ще ни обкръжат, братко, и ако не действуваме крайно предпазливо, ще паднем в мрежата.
— Мълчи! Чувам, че още говорят. Тогава властният глас продължи:
„Боб, ти ще останеш тук, аз отивам да се притая зад онова камфорово дърво. Дръж пушката заредена и оградата под око!“
„Не се бойте, сержанте — отговори оня, който бе наречен Боб. — Ама смятате ли, че си имаме работа точно с Малайския тигър?“
„Този смел пират се е влюбил лудо в племенницата на лорд Гайлонк, определена за баронета Розентал. И можеш да си представиш дали този мъж ще седи мирно. Повече от сигурен съм, че тази нощ се е опитал да я открадне въпреки нашата охрана.“
„А как е дебаркирал, без да бъде забелязан от нашите кръстосвачи?“
„Възползувал се е от урагана. Дори казват, че са били забелязани пиратски кораби в морето пред нашия остров.“
„Каква дързост!…“
„Охо… какво има да видим още! Малайския тигър ще ни отвори работа, казвам ти го, Боб. Това е най-смелият човек, който съм виждал.“
„Но този път няма да ни избяга. Ако е в парка, няма да излезе така лесно.“
„Стига, на мястото си, Боб! Три карабини на всеки сто метра са достатъчни да спрат Малайския тигър и неговите пирати. Не забравяй, че ще спечелим хиляда лири стерлинги, ако успеем да го убием.“
— Голяма сума, честно слово! — възкликна Яниш усмихнат.
— Лорд Джеймс те оценява високо, брате мой!
— Има да чакат да ги спечелят — отвърна Сандокан. Надигна се и погледна към парка.
Видя да се мяркат светли точки далеч между цветните лехи. Войниците от вилата бяха загубили следите на бегълците и търсеха наслуки, вероятно очаквайки зората, за да направят истинска хайка.
— Засега няма нищо опасно от тази страна — рече.
— Искаш ли да потърсим да избягаме от някоя друга страна?
— предложи Яниш. — Паркът е обширен и може да не е завардена цялата ограда.
— Не, приятелю. Ако ни забележат, ще хукнат да ни преследват четирийсет войника и няма да можем да избягаме така лесно от изстрелите им. Засега е по-разумно да се скрием някъде из парка.
— Но къде?
— Ела с мен, Яниш, и ще видиш. Ти ми каза да не върша глупости и аз искам да ти покажа, че мога да бъда разумен. Ако ме убият, моето момиче няма да преживее смъртта ми, така че не бива да правим отчаяна крачка.
— Но ако ни открият войниците?
— Не вярвам. Пък и ние няма да останем дълго тук. Утре вечер ще офейкаме на всяка цена. Ела, Яниш, ще те заведа на сигурно място.
Двамата пирати се надигнаха, сложиха карабините под мишница и се отдалечиха от оградата, криейки се между лехите.
Като прекосиха една част от парка, Сандокан отведе другаря си до малка постройка, само на един етаж, която служеше за оранжерия и се намираше на петстотин крачки от вилата на лорд Гайлонк.
Отвори вратата и влезе пипнешком навътре.
— Къде отиваме? — запита Яниш.
— Запали малко прахан — отговори Сандокан.
— Няма ли да забележат светлината отвън?
— Няма такава опасност. Тази постройка е оградена от гъста растителност.
Яниш се подчини.
Оранжерията бе пълна с огромни вази с цъфнали цветя, които издаваха силен аромат, а наоколо бе задръстено с бамбукови столове и маси.
— Тук ли ще се крием? — попита Яниш. — Хм! Това място не ми се струва чак толкова сигурно. Войниците няма да пропуснат да го претърсят, особено сега, с миража за хилядата лири стерлинги, обещани от лорд Джеймс за твоето залавяне.
— Не казвам, че няма да дойдат.
— Тогава ще ни хванат. — Кротко, приятелю!
— Какво искаш да кажеш?
— Че няма да се сетят да ни търсят вътре в печката. Яниш не можа да се сдържи и избухна в смях.
— В онази печка ли?
— Да, ще се скрием в нея.
— Ще станем черни като африканци, братле! Този паметник сигурно е пълен със сажди.