— После ще се измием, Яниш.
— Но… Сандокан!
— Ако не искаш да дойдеш, оправяй се сам с англичаните. Нямаме избор, Яниш — или трябва да влезем в печката, или да се оставим да ни хванат.
— Не може да има колебание в избора — отвърна Яниш със смях. — Да отидем да видим жилището си, дали е удобно поне.
— Отвори желязната вратичка, запали ново парче прахан и се пъхна смело в огромната печка, но се разкиха здравата. Сандокан го последва без колебание.
Вътре имаше достатъчно място, но и пепел и сажди в изобилие. Пещта беше толкова висока, че двамата пирати спокойно можеха да стоят прави. Португалецът, който приемаше всичко весело, се разсмя гръмко, въпреки опасното положение.
— Кой може да допусне, че страшният Малайски тигър ще дойде да се скрие тук? Гръм и мълния! Сигурен съм, че ще се отървем леко.
— Не говори така високо, приятелю — смъмра го Сандокан.
— Ще ни чуят.
— Ами! Сигурно са още далеч.
— Не толкова, колкото си мислиш. Преди да влезем в оранжерията, видях двама души да претърсват цветните лехи на стотина крачки от нас.
— Та ще дойдат да търсят и тук ли?
— Сигурен съм.
— По дяволите!… Ами ако надзърнат и в печката?
— Няма да се оставим да ни хванат така лесно, Яниш. Имаме си оръжие, значи можем да издържим една обсада.
— И нито един сухар, Сандокан. Надявам се, че няма да почнеш да ядеш сажди. Пък и стените на нашата крепост не ми се струват много здрави. Само да ги бутне някой с рамо, и Ще рухнат.
— Преди да сринат стените, ние ще се хвърлим в атака — заяви Сандокан, който както винаги разчиташе безкрайно много на смелостта и силата си.
— Но ще трябва да потърсим храна.
— Ще намерим, Яниш. Видях бананови и портокалови дървета край оранжерията, ще отидем да ги оберем.
— Кога?
— Мълчи!… Чувам гласове.
— Не ме карай да треперя!
— Приготви карабината и не се бой! Слушай!
Отвън се чуваше говор на хора, които приближаваха. Шумоляха листа и камъчетата по алеята, която водеше до оранжерията, скърцаха под краката на войниците.
Сандокан му каза да изгаси праханта и да не мърда, после отвори желязната вратичка и погледна навън. Оранжерията беше още тъмна, но през стъклата видя да пламтят няколко факли сред банановите туфи, които растяха покрай алеята. Като се взря, различи петима-шестима войника, водени от двама негри. „Да не се канят да претърсват оранжерията?“ — запита се той малко обезпокоен. Затвори предпазливо вратичката и отиде до Яниш в момента, когато сноп светлина освети вътрешността на малката сграда.
— Идват — каза на другаря си, който вече почти не смееше да диша. — Да бъдем готови за всичко, дори и да се хвърлим върху тези нахалници. Карабината ти заредена ли е?
— Пръста ми е на спусъка.
— Отлично, извади и криса!
В същия миг войниците нахлуха в оранжерията и я осветиха цялата. Скрит зад вратичката, Сандокан ги видя да местят вази и столове, претърсвайки внимателно всеки ъгъл. Въпреки големия си кураж, усети, че се разтрепери. Щом претърсваха така внимателно, невъзможно беше да пропуснат да прегледат и тази грамадна печка. Значи, всеки момент трябваше да се очаква нежеланото им посещение.
Сандокан побърза да отиде при Яниш, който се бе свил в дъното, заровен в пепел и сажди.
— Не мърдай! — пошепна му Сандокан. — Може да не ни открият.
— Мълчи и слушай — сряза го Яниш. Навън един глас казваше:
— Да не би да е хвръкнал този проклет пират?
— Или да е потънал вдън земя? — каза друг войник.
— О, този човек е способен на всичко, приятели мои — обади се трети. — Казвам ви, че този разбойник не е човек като нас, ами син на Велзевула.
— И аз мисля същото — поде първият глас доста разтреперан, което показваше, че собственикът му е набрал порядъчна доза страх.
— Виждал съм го само веднъж, този страшник, и това ми стига. Не е човек, а истински тигър, ви казвам! Имаше куража да се спусне срещу петдесет души, без да го засегне нито един куршум.
— Ти ме плашиш, Боб — каза друг войник.
— Че кой няма да се изплаши? — поде оня, когото наричаха Боб. — Аз мисля, че дори лорд Гайлонк няма да има здрави гащи да излезе срещу това адско изчадие.
— Каквото и да бъде, ще гледаме да го заловим ние, невъзможно е вече да ни избяга. Целият парк е опасан и ако иска да прескочи оградата, ще си остави костите. Залагам заплатата си за два месеца, че ще го пипнем.
— Духовете не можеш да ги пипнеш.
— Ти си луд, Боб, да го смяташ за адско изчадие. Че нали матросите от кръстосвача, дето разби корабите му при устието на реката, го бяха улучили с куршум в гърдите? Лорд Гайлонк, който за нещастие лекувал раната му, потвърди, че Тигъра е човек, като нас и че от тялото му течала кръв като нашата. Ти допускащ! ли духовете да имат кръв?