Когато наближи вилата, спря под туфа мангови дървета и погледна. Щом видя, че прозорецът на Мариана свети, сърцето му подскочи.
— Ах, да можех да я открадна! — промълви унесено, загледан в светлината, която се процеждаше през желязната решетка.
Направи още няколко крачки приведен към земята, за да не го открие някой войник, поставен може би в засада, после пак спря. Бе забелязал някаква сянка да минава на светлината и му се бе сторило, че това е сянката на любимото момиче.
Понечи да се втурне напред, но като сведе очи, видя човешка фигура, спряна пред вратата на вилата. Един часовой стоеше подпрян на карабината си.
„Дали ме е видял?“ — запита се.
Колебанието му трая само миг, защото отново бе зърнал сянката на момичето да се появява зад решетката.
Нехаещ за опасността, той се спусна напред. Но едва направил десет крачки, видя как часовоят вдигна карабината и извика.
— Кой там?
Сандокан се закова на място
Играта вече бе непоправимо загубена, дори застрашаваше да стане много опасна за пирата и неговия другар. Не можеше да се предположи, че в тази тъмнина и от такова разстояние часовоят е успял да различи ясно пирата, който веднага се бе скрил зад един храст, но войникът би могъл да остави поста си и да отиде да го намери или да извика някой от своите другари.
Сандокан веднага разбра, че се излага на голяма опасност, затова, вместо да продължи, остана неподвижен зад прикритието.
Часовоят повтори въпроса и като не получи никакъв отговор, направи няколко крачки напред, заничайки отляво и отдясно на храста, за да провери какво се крие там. Но после, навярно смятайки, че се е излъгал, се върна към вилата и застана на пост пред входа.
Сандокан. макар и да изгаряше от желание да извърши смелото си начинание, започна да отстъпва бавно, притичвайки предпазливо от дънер до дънер и лазейки зад храстите, без да откъсва очи от войника, който все още държеше пушката в ръка, готов да стреля. Щом стъпнат сред цветните лехи, ускори крачка и се вмъкна в оранжерията, където португалецът го очакваше с голяма тревога.
— Какво видя? — запита той Сандокан. — Толкова треперех за теб.
— Нищо добро за нас — отговори Тигъра със спотаен гняв. — Вилата е завардена от постове, а из парка по всички посоки кръстосват войници. Тази нощ не ще можем да предприемем абсолютно нищо.
— Ще се възползуваме от това, за да подремнем. Сигурно няма да се върнат повече тук да ни безпокоят.
— Откъде си сигурен?
— Не ме дразни, Сандокан!
— Някой друг отряд може да мине насам и да направи ново претърсване.
— Струва ми се, че става лошо за нас, братко. Де да можеше твоето момиче да ни измъкне от това опасно положение!
— Горката Мариана! Кой знае как я вардят!… И колко ли страда, като няма вести от нас?… Бих дал половината от живота си, за да мога да й кажа, че сме още живи.
— Тя е в много по-добро положение от нас, братко. Не мисли за нея сега! Искаш ли да използуваме това затишие за да поспим няколко часа? Като си починем малко, ще се почувствуваме по-добре.
— Да, но трябва да държим едното си око отворено.
— Ех, де да можех да спя с отворени очи! Хайде да се изтегнем зад ония вази и да се помъчим да заспим.
Макар и да не се чувствуваха съвсем спокойни, португалецът и другарят му се настаниха криво-ляво сред китайските рози, за да подремнат малко.
Въпреки желанието си обаче, не можаха да мигнат нито миг. Страхът, че ще видят да се появяват пак войниците на лорд Джеймс, ги държеше непрекъснато будни. Безпокойството им растеше, затова много пъти ставаха и излизаха от оранжерията, за да проверят дали неприятелите им не идват насам.
Като се зазори, англичаните отново претърсиха парка с още по-голямо настървение, ровейки из банановите и бамбуковите туфи, из храстите и цветните лехи. Като че ли бяха сигурни, че рано или късно ще открият двамата смели пирати, които така неразумно се бяха прехвърлили през оградата. Щом ги видяха да се отдалечават, Яниш и Сандокан излязоха да оберат едно портокалово дърво, което раждаше сочни и едри колкото детска глава плодове, наречени от малайците буа кадапгса. После двамата се скриха пак в печката, след като грижливо бяха изтрили черните следи по пода.
Макар че оранжерията беше вече претърсвана, англичаните можеха да се върнат, за да проверят на дневна светлина дали двамата смели пирати не се крият там.
След като излапаха оскъдната закуска, Сандокан и Яниш се сгушиха сред пепелта и саждите, очаквайки следващата нощ, да се опитат да избягат.
Седяха там вече от много часове, когато изведнъж на Яниш се стори, че чува стъпки навън. Двамата скочиха с крисовете в ръка.