— Да не би да идват пак? — запита се португалецът.
— Дали не си се излъгал? — рече Сандокан.
— Не, някой мина по алеята.
— Да бях сигурен, че е само един човек, щях да изляза да пленя.
— Ти си луд, Сандокан.
— От него можем да научим къде се намират войниците и от коя страна ще трябва да избягаме.
— Ами! Сигурен съм, че ще ни излъже.
— Няма да смее, Яниш. Искаш ли да отидем да проверим?
— Не се доверявай, Сандокан.
— И все пак нещо трябва да предприемем, приятелю мой.
— Нека да изляза аз.
— А аз да седя тук в бездействие?
— Ако имам нужда от помощ, ще те извикам.
— Чуваш ли още нещо?
— Не.
— Върви, Яниш! А аз ще се приготвя да изскоча веднага навън.
Най-напред Яниш се ослуша няколко мига, после прекоси оранжерията и излезе навън, гледайки внимателно под банановите дървета.
Скрит зад един храст, зърна още няколко войника, които неохотно обикаляха цветните лехи из парка. Другите навярно вече бяха отишли навън от оградата, тъй като бяха изгубили надежда да намерят двамата пирати около вилата.
„Да се надяваме — помисли си Яниш. — Ако днес през целия ден не ни намерят, може би ще се убедят, че сме успели да офейкаме въпреки тяхната бдителност. Ако всичко върви добре, тази вечер ще можем да напуснем скривалището си и да се вмъкнем в гората…“
Вече се канеше да се връща, но като обърна очи към вилата, видя един войник по алеята, която водеше към оранжерията. Шмугна се сред банановите дървета и като се прикриваше зад гигантските им листа, стигна бързо при Сандокан. Щом видя разстроеното му лице, Сандокан веднага си помисли, че трябва да се е случило нещо лошо.
— Преследват ли те? — запита го той.
— Страхувам се, че са ме видели — отговори Яниш. — Един войник идва към нашето скривалище.
— Само един ли?
— Да, сам.
— А другите далеч ли са?
— Въртят се край оградата.
— Тогава ще го заловим.
— Но ти искаш да ни погубиш, Сандокан!
— Този човек ми е необходим. Бързо, след мен!
Яниш искаше да се противопостави, но Сандокан вече се намираше вън от оранжерията. Затова, ще не ще, бе принуден да го следва, поне да му попречи да извърши някоя голяма глупост.
Войникът, когото Яниш бе видял, бе наближил вече на около двеста крачки. Той беше слабичък, блед младеж, с червени коси и още голобрад, вероятно, новобранец. Вървеше безгрижно, с пушката на рамо, и си подсвиркваше. Навярно дори не бе забелязал присъствието на Яниш, защото иначе не би продължил напред така непредпазливо, без да повика на помощ някой свой другар.
— Залавянето му ще бъде лесно — каза Сандокан, като се наведе към Яниш, който го бе настигнал вече. — Да останем скрити в този бананов гъсталак и щом мине, да го нападнем в гръб. Приготви кърпичката си, за да му запушиш устата!
— Аз съм готов — отвърна Яниш, — но ти казвам, че вършиш голяма глупост.
— Той няма да може да се съпротивлява.
— Ами ако извика?
— Няма да има време. Ето го!
Войникът вече бе минал край гъсталака, без да забележи нищо. Яниш и Сандокан като един човек се хвърлиха отгоре му в гръб. Тигъра го стисна за шията, а португалецът натика кърпата в устата му. Макар че нападението бе светкавично, младежът успя да нададе силен вик.
— Бързо, Яниш — каза Сандокан.
Португалецът сграбчи пленника и бързо го завлече в печката. След няколко мига дойде и Сандокан. Беше много неспокоен, защото не бе успял да прибере карабината на пленника, тъй като бе видял двамата войника да тичат към алеята.
— Застрашени сме, Яниш — рече той, докато се вмъкваше в печката.
— Да не са забелязали, че сме отвлекли войника? — запита Яниш, пребледнял.
— Трябва да са чули вика.
— Тогава сме загубени!
— Още не. Но ако видят на земята карабината на другаря си, сигурно ще дойдат да търсят тук.
— Да не губим време, брате! Да излезем оттук и да бягаме към оградата.
— Ще ни застрелят, преди да сме изминали и петдесет крачки. Да останем тук, в печката, и да изчакаме спокойно събитията. При това ние сме въоръжени и решени на всичко.
— Струва ми се, че идват.
— Не се бой, Яниш.
Португалецът не беше се излъгал. Няколко войника бяха стигнали вече до оранжерията и говореха за тайнственото изчезване на другаря си.
— Щом е оставил тук оръжието си, това значи, че някой го е нападнал ненадейно и го е отвлякъл — каза един войник.
— Струва ми се невъзможно пиратите да са още тук и да имат кураж за такъв удар — обади се друг. — Да не би да му е хрумнало на Бари да се пошегува с нас?
— Не мисля, че е време за шеги.
— И все пак не съм убеден, че му се е случило нещо лошо.
— А пък аз ви казвам, че е бил нападнат от двамата пирати — заяви един носов глас със шотландско произношение. — Кой ги е видял да се прехвърлят през оградата?