— И за това ли ще се безпокоиш?
— Аз?… Да не би Малайския тигър да се страхува от тях. Ще дойдат многобройни и мощно въоръжени, за да завземат моя остров, но ще намерят каквото трябва. В Борнео има легион туземци, готови да се съберат под моите знамена. Достатъчно да пратя хора на Ромадските острови и по бреговете на големите острови, за да пристигнат десетки прао.
— Зная, Сандокан.
— Както виждаш, Яниш, ако искам, бих могъл Да разгоря войната и на бреговете на Борнео и да хвърля орди свирепи туземци срещу този отвратителен остров.
— Но ти няма да направиш това, Сандокан.
— Защо?…
— След като отвлечеш Мариана Гайлонк, ти ще забравиш Момпрацем и твоите тигри. Вярно ли е, братко?…
Сандокан не отговори, но от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка, напомняща далечен вой.
— Момичето е пълно с енергия, тя е от ония жени, които са готови да се сражават безстрашно рамо до рамо с любимия мъж, но мис Мариана никога няма да стане кралица на Момпраце Не е ли така, Сандокан?
И този път пиратът замълча. Бе хванал главата си с две ръце, а свъсеният му поглед бе зареян надалеч, сякаш се мъчеше да прозре бъдещето.
— Лоши дни очакват Момпрацем — продължи Яниш. — След няколко месеца, а може би и по-рано, прочутият остров ще загуби своето влияние и своите свирепи тигри. Така и трябваше да стане. Имаме несметни богатства и ще отидем да се наслаждаваме на спокоен живот в някой богат град на Далечния Изток.
— Млъкни! — прекъсна го Сандокан с глух глас. — Млъкни Яниш! Ти не можеш да знаеш каква ще бъде съдбата на момпрацемските тигри.
— Но мога да се досетя.
— Може би се лъжеш.
— Впрочем какви намерения имаш?
— Не мога да ти кажа още. Да изчакаме събитията. Искаш да тръгваме?
— Рано е още.
— Нетърпелив съм да видя нашите платноходи.
— Може англичаните да ни чакат в края на гората.
— Не се страхувам вече от тях.
— Внимавай, Сандокан! Каниш се да скочиш в опасен хвойнов гъсталак. Един куршум от точна карабина може да те прати на оня свят.
— Ще бъда предпазлив. Гледай, струва ми се, че ей там долу гората се разредява. Да вървим, Яниш! Изгарям от нетърпение.
— Ще тръгнем, щом искаш.
Макар и да се страхуваше да не би англичаните да са се промъкнали в гората и да ги изненадат, португалецът също бе нетърпелив да разбере дали платноходите се бяха спасили от страшната буря, опустошила бреговете на острова.
След като утолиха жаждата си със сока от няколко буа мамплам, заловиха се за ротангите и каламусите, увили се около дървото, и се спуснаха на земята. Но не беше лесно да излязат от гората. След една малка просека дърветата се сгъстяваха още повече от преди.
И Сандокан беше объркан и не знаеше в коя посока да върви, за да стигнат до реката.
— Ами сега, добре се наредихме, Сандокан — рече Яниш, който не можеше да види слънцето, за да се ориентира. — Накъде да тръгнем?
— Да ти кажа право, не знам дали да свием наляво, или надясно — отговори Сандокан. — Но ми се струва, че виждам ей там долу малка пътечка. Обрасла е вече с трева и все пак се надявам да ни изведе от този хвойнов гъсталак и…
— Кучешки лай, нали?
— Да — отвърна пиратът, чието чело бе помръкнало.
— Кучетата са открили следите ни.
— Гонят наслуки Чуй!
В далечината, сред гъстата гора, отекна втори кучешки лай. Някое куче бе навлязло в огромната девствена джунгла и се мъчеше да настигне бегълците.
— Дали е само, или след него вървят хора? — запита се Яниш.
— Може би само някой негър. Никой войник не ще смее да се завре сред тази плетеница.
— Какво смяташ да правиш?
— Да изчакам животното на място и да го убия.
— Ще го застреляш ли?
— Гърмежът ще ни издаде, Яниш. Стисни здраво твоя крис и да чакаме. В случай на опасност ще се покачим на това помбо.
Скриха се и двамата зад дебелия дънер на дървото, опасано с корени и ротапги, и зачакаха появяването на четириногия неприятел.
Животното бързо напредваше. Чуваше се вече отблизо шумолене на клони и листа и глух лай. Навярно бе открило вече следите на двамата пирати и бързаше да им попречи да се отдалечат. Може би на известно разстояние зад него вървяха туземци.
— Ето го — каза изведнъж Яниш.
Иззад един храст бе изскочило огромно черно куче с настръхнала козина и яки челюсти, въоръжени с остри зъби. Беше от онаЗИ порода свирепи кучета, които използуват плантаторите в Антилите и Южна Америка, за да хващат робите. Като видя двамата пирати то се спря за момент, гледайки ги с пламтящи очи, после скочи като леопард върху коренищата и оттам се спусна главоломно напред, ръмжейки застрашително.
Сандокан веднага бе коленичил, държейки криса хоризонтално, докато Яниш бе хванал пушката за цевта, за да си послужи с нея като с тояга.