С един последен скок кучето се хвърли върху Сандокан, който беше най-близо, и се помъчи да го захапе за гърлото. Но ако това животно беше свирепо, не по-малко свиреп беше Малайския тигър. Десницата му светкавично се изнесе напред и почти цялото острие изчезна в гръкляна на животното. В същото време Яниш го удари с приклада така, че разби черепа му отведнъж.
— Струва ми се, че му стига толкова — рече Сандокан, като стана и ритна с крак гърчещото се куче. — Ако англичаните нямат други съюзници да пратят по петите ни, напразно ще си загубят времето.
— Внимавай зад кучето да не идват хора!
— Досега щяха да стрелят по нас. Да вървим, Яниш. Да хващаме пътеката.
Без да се занимават повече с друго, двамата пирати се вмъкнаха между дърветата, като се мъчеха да следват старата пътека. Туфите, корените и най-вече ротапгите и каламусите я бяха скрили но все пак бе останала доста забележима диря, която можеха да следват без много усилия. На всяка крачка удряха глава в някакви огромни, жилави паяжини или се спъваха в плъзналите сред тревите корени и често се случваше да паднат. Подплашени от поява на хора, безброй хвъркати гущери се разбягваха по всички посоки, а някое обезпокоено в съня си влечуго пропълзяваше бързо, съскайки заплашително. Но твърде скоро пътечката изчезна и Сандокан и Яниш се видяха принудени да започнат пак своите в душни маневри по ротангите, гамбирите и каламусите, като този начин разгонваха и дразнеха бигитите — маймуни с черна козина, които изобилствуват в Борнео и близките острови и са невероятно пъргави и подвижни. Тези четириръки, като виждаха застрашени своите въздушни владения, не винаги отстъпваха, а понякога посрещаха двамата смутители с истински дъжд от плодове и клонки.
Около два часа продължиха така наслуки, без да могат да открият положението на слънцето, за да се ориентират, накрая видяха под себе си поточе с тъмни води и се спуснаха към земята.
— Дали няма да има водни змии в него? — запита Яниш.
— Ще намерим само пиявици — отговори Сандокан.
— Искаш ли да използуваме този воден път?
— Предпочитам го пред въздушния.
— Да видим дали водата е дълбока.
— Няма да е повече от една стъпка, Яниш. Но нека проверим! Португалецът отчупи един клон и го потопи в потока.
— Не си се излъгал, Сандокан — рече. — Да слезем! Пуснаха клона, за който се държаха, и нагазиха във водата.
— Какво виждаш? — попита Сандокан.
Яниш се бе навел,и се мъчеше да различи нещо през безкрайните сводове от зеленина, надвиснали над поточето.
— Като че ли там, в дъното, виждам малко светлина — рече.
— Дали гората се разредява?
— Възможно е, Сандокан.
— Да отидем да видим.
Тръгнаха напред, но едва се крепяха на крака, защото дъното беше тинесто и хлъзгаво, и от време на време се хващаха за клоните, които се бяха протегнали над потока.
От тези черни води се разнасяха отвратителни вони — изпарения от гниенето на листата и плодовете, заседнали в леглото на потока. Имаше опасност да хванат силна треска.
Двамата пирати бяха изгазили вече около четвърт километър, когато Яниш рязко спря и се хвана за един клон, протегнат от единия до другия бряг на потока.
— Какво ти става, Яниш? — учуди се Сандокан и свали пушката от рамо.
— Чуй!
Пиратът се наведе напред и се ослуша:
— Някой идва насам.
В същия миг под зелените сводове отекна силен рев, сякаш бе изревал подплашен или разярен бик, и чуруликането на птичките и кресливите смехове на маймунките секнаха отведнъж.
— Пази се. Яниш — извика Сандокан. — Пред нас се намира майас.
— И още един неприятел, по-опасен от него.
— Какво искаш да кажеш?
— Погледни там, на оня дебел клон, дето минава над потока. Сандокан се надигна на пръсти и хвърли бърз поглед пред себе си.
— Аха! — възкликна, без да се изплаши ни най-малко. — От едната страна майас, а от другата харимаибиптапг! Ще видим дали ще успеят да ни препречат пътя. Приготви пушката си и да бъдем нащрек!
Пред двамата пирати се намираха двама страшни неприятели — единият не по-малко опасен от другия Но за момента те кат че ли нямаха намерение да се занимават с хората, защото, вместо да се спуснат край потока, се движеха бързо един срещу друг, сякаш искаха да премерят силите си.
Животното, наречено от Сандокан хариманбинтанг, беше една чудесна зундска пантера, а другото — една от ония маймуни наречени на малайски иайас или орангутан (което означава „горски човек“), все още многобройни в Борнео и близките остров. и всяващи страх с необикновената си сила и свирепост.