— Свършено е с нея — каза Сандокан. — Ако опашката й се откъсне, което е невъзможно, няма да избяга вече от лапите майаса.
Пиратът бе отгатнал правилно. Усещайки опашката в ръцете си, орангутанът скочи напред и се покатери на клона. Събра сили, вдигна пантерата за опашката и я завъртя във въздуха като дребна мишка, след което я запрати гневно в огромния дънер на дуриоь.
Чу се тъп звук като от трошене на кости, нещастното животно изоставено от своя враг, се просна мъртво на земята, а оттам свлече в черните води на потока.
— Гръм и мълния! Какъв майсторски удар!… — възкликна Яниш. — Не предполагах, че тази маймуна ще може да се отърве така, лесно от пантерата.
— Побеждава всички горски животни, дори питоните — отговори Сандокан.
— Има ли опасност да се заяде с нас?
— Толкова е разярена, че ако ни види, няма да ни пощади.
— Но ми се струва, че е в много лошо състояние. Цялата е в кръв.
— Майасите са такива животни, че и да ги надупчиш с куршуми, пак могат да оцелеят.
— Да изчакаме ли да си отиде?
— Боя се, че няма да стане скоро.
— Вече няма какво да прави тук.
— Пък аз смятам, че гнездото му е на оня дурион. Като че зърнах между листака някаква тъмна маса и греди, сложени преко на клоните.
— Тогава трябва да се върнем.
— В никакъв случай, Яниш, защото ще трябва да обикаляме много.
— Да застреляме маймуната и ма продължим нататък по реката.
— Тъкмо това исках да ти предложа — рече Сандокан. — И двамата сме добри стрелци и умеем да си служим с криса по-добре и от малайците. Да се приближим малко, за да го улучим. Тук има толкова клонаци, че куршумите ни лесно могат да се отклонят.
Докато те се готвеха да нападнат орангутана, той бе клекнал на брега на потока и промиваше раните си с ръце. Пантерата добре го беше подредила! Острите й здрави нокти бяха разкъсали толкова дълбоко кожата му, че се виждаха чак ключиците. И бедрата му бяха жестоко издрани и кървяха толкова силно, че на земята се бе образувала локва кръв. От устата на ранения от време на време излизаха почти човешки стонове, следвани от свиреп лай. Животното още не беше се успокоило и въпреки болките издаваше своята дива ярост.
Сандокан и Яниш се бяха доближили до отсрещния бряг, за да могат да избягат, в случай че не улучат орангутана. Вече бяха спрели зад един дебел клон, протегнат над потока, опирайки на него пушките си, за да се целят по-добре, когато видяха как майасът скочи изведнъж на крака и взе да се удря бясно по гърдите и да скърца със зъби.
— Какво му става? — учуди се Яниш. — Да не би да ни е забелязал вече?
— Не — рече Сандокан. — Не се сърди на нас.
— Дали някое друго животно се кани да го изненада?
— Тихо, Яниш, виждам да се разтварят клони и листа.
— Гръм и мълния!… Да не са англичаните? — Мълчи, Яниш!
Сандокан се качи безшумно на клона и криейки се зад една гранка ротапг, спуснала се отвисоко, погледна на отсрещния бряг, където се намираше орангутанът.
Някой се приближаваше, разгръщайки предпазливо листака. Без да подозира какво го застрашава, той като че ли се бе насочил право натам, където се издигаше величествения дурион.
Гигантското четириръко вече го бе чуло и се бе притаило зад ствола на дървото, готвейки се да връхлети върху новия неприятел и да го разкъса на парчета. Вече не стенеше, нито лаеше и само дрезгавото дишане издаваше присъствието му.
— Кажи какво става? — запита нетърпеливо Яниш.
— Някой дебне майаса.
— Човек или животно?
— Още не мога да видя кой е този неразумник.
— Ако е някой нещастен туземец?
— Ние сме тук и няма да оставим маймуната да го убие. Ехе, така си и мислех — видях една ръка.
— Бяла или черна?
— Черна, Яниш. Прицели се в орангутана.
— Готов съм.
В същия миг видяха как гигантската маймуна се спусна към еДин гъсталак, надавайки страшен лай. Разкъса с яките си ръце клоните и листата и се показа човек. Чу се вик на уплаха, последван от два изстрела.
Маймуната, ударена точно в гърба, се извърна с яростен лай и като видя двамата пирати, остави непредпазливия човек, дръзнал да се доближи до нея, и се хвърли в реката.
Решен да води ръкопашен бой, Сандокан бе оставил пушката си и бе стиснал вече своя крис. Яниш обаче се бе качил на клона и бързаше да зареди оръжието си.
Въпреки новите рани, орангутанът се спусна към Сандокан. Вече протягаше косматите си лапи към него, когато от отсрещния бряг се чу вик:
— Капитане!
После отекна гръм, Орангутанът се закова на място и се хвана за главата. За миг се задържа прав, стрелна Сандокан с един последен поглед, изпълнен с дива ярост, и се сгромоляса във водата, вдигайки високи пръски.