В това време човекът, кой го за малко не попадна в лапите на маймуната, скочи в реката и извика:
— Капитане!… Сеньор Яниш!… Щастлив съм, че пръснах черепа на този майас.
Яниш и Сандокан бяха скочили вече на клона.,
— Параноа!… — възкликна радостно Тигъра.
— Жив и здрав, мой капитане — отвърна малаецът.
— Какво правиш из тази гора?
— Търсех ви, капитане.
— А отде знаеш, че сме тук?
— Като обикалях в края на този лес, видях да се навъртат англичани с много кучета и разбрах, че търсят вас.
— И се осмели да се завреш чак тук, сам? — учуди се Яниш.
— Не се боя от зверовете.
— Ама майасът за малко не те разкъса.
— Още не беше ме хванал, сеньор Яниш, и както видяхте, забих му куршума в кратуната.
— Всички платноходи ли са пристигнали? — запита Сандокан.
— Когато тръгнах да ви търся, не беше дошъл друг кораб освен моя.
— Никакъв друг? — възкликна Сандокан с тревога.
— Не, капитане.
— Кога напусна устието на реката?
— Вчера заран.
— Дали е станало някакво нещастие с другите кораби? — запита се Яниш, поглеждайки развълнувано Сандокан.
— Може би бурята ги е отнесла много на север — отговори Тигъра.
— Възможно е, капитане — добави Параноа. — Южният вятър духаше ужасно и не можеше да му се устои. Аз имах късмет, че се скрих в един малък закътан залив на шестдесет мили оттук, затова успях да се върна бързо и да се явя преди всички други на уреченото място. Пък и, както ви казах, слязох на брега вчера заран, а през това време може да са дошли и другите кораби.
— Въпреки това много се безпокоя, Параноа — рече Сандокан.; — Иска ми се час по-скоро да стигна до устието, за да се уверя. Загина ли някой от твоите хора през бурята?
— Ни го един, капитане.
— А корабът пострада ли?
— Имаше малки повреди, които вече са оправени.
— В залива ли е скрит?
— Оставих го в открито море, страхувах се от изненада.
— Сам ли слезе на брега?
— Сам, капитане.
— Край залива не видя ли някой англичанин?
— Не, но, както ви казах, видях неколцина в края на тази гора.
— Кога.
— Тази заран.
— От коя страна.
— На изток.
— Идвали са от вилата на лорд Джеймс — каза Сандокан, поглеждайки Яниш. После се обърна към Параноа:
— Далеч ли сме от залива?
— Няма да стигнем преди залез.
— Толкова ли сме се отдалечили! — учуди се Яниш. — Сега е два часът. Голям път имаме да бием!
— Тази гора е обширна, сеньор Яниш, и трудно проходима.
Ще ни трябват най-малко четири часа, докато стигнем края й.
— Да тръгваме — подкани ги Сандокан, който изглеждаше силно развълнуван.
— Бързаш да стигнеш до залива, нали, братко?…
— Да, Яниш. Боя се, че е станало нещастие и може би не се лъжа.
— Страхуваш се двата платнохода да не са се загубили?
— За съжаление, Яниш. Ако не ги намерим в залива, няма да ги видим никога вече.
— Гръм и мълния!… Каква катастрофа за нас!…
— Истинска гибел, Яниш — въздъхна Сандокан. — Не знам, но ми се струва, че съдбата започва да ни преследва, сякаш бърза да нанесе смъртен удар на момпрацемските тигри.
— Ами ако наистина е станало нещастие, какво ще правим ние, Сандокан?
— Какво ще правим? И още ме питаш, Яниш? Да не би Малайския тигър да се плаши и огъва пред съдбата?… Ще продължим борбата и на неприятелския огън ще отвърнем с огън, на куршума с куршум.
— Помисли си, че на борда на нашия платноход има само четиридесет души.
— Но това са четиридесет тигри, Яниш. Водени от нас, ще направят чудеса и никой няма да може да ги спре.
— С тях ли искаш Да нападнеш вилата?
— Това ще видим. Но ти се кълна, че няма да напусна този остров, без да отведа с мен Мариана Гайлонк, дори ако трябва да се бия с целия гарнизон на Виктория. Кой знае, може би от момичето зависи спасението или падането на Момпрацем. Нашата звезда гасне, виждам я все по-бледа, но още не се отчайвам, може да дойде ден да блесне по-ярко от всякога… Ах, ако онова момиче пожелае това!… Съдбата на Момпрацем е в нейните ръце, Яниш!
— И в твоите — отвърна португалецът с усмивка. — Хайде, безполезно е да говорим за това сега! Да се помъчим да стигнем до реката, за да се уверим дали нашите два платнохода са се върнали.
— Така е, да вървим — рече Сандокан. — С такова подкрепление ще се чувствувам способен да завзема цял Лабуан.
Водени от Параноа, изкачиха брега на потока и поеха по една стара пътека, открита от малаеца няколко часа преди това. Коренищата и растенията бяха плъзнали и по нея, но все пак бе останало достатъчно място, за да се движат без особени усилия.
Пет часа вървяха през гъстата гора, като от време на време спираха да починат, и по залез наближиха бреговете на рекичката, която се вливаше в залива.