— Имаш ли някакъв план?
— Ще го намислим, Сандокан. Не бих се утешил никога, ако оня стар хитрец убие това прелесно същество.
— А аз? Това би означавало смърт и за Малайския тигър, защото не бих могъл да живея без златокосото момиче.
— Уви, знам това — въздъхна Яниш. — Тази жена те омагьоса.
— По-точно, прокле ме, Яниш. Кой би казал, че аз, дето сърцето ми не бе трепвало и знаех да обичам само морето, жестоките битки и кланетата, един ден ще бъда обуздан от едно момиче, дъщеря на оная раса, която се бях заклел да изтребя?… Само като си помисля, кръвта ми кипва, силите ми се бунтуват и сърцето ми прелива от гняв!… И въпреки това не мога да разкъсам веригата, с която тя ме окова, Яниш. Никога няма да мога да изтрия от паметта си спомена за онези лазурни очи, които ме очароваха… Хайде да не говорим повече за това и да оставим да се изпълни каквото ми е писано!
— Което ще бъде пагубно за славата на Момпрацем, нали, Сандокан.
— Може би — отвърна Малайския тигър с глух глас.
Бяха стигнали вече в края на една гора, зад която се простираше малка равнина, осеяна с храсти, арекови палми и гамбир, виждаше се широка пътека, по която, изглежда, рядко минаваха хора, защото бе обрасла с млада трева.
— Това ли е пътят за Виктория? — попита Яниш.
— Да — отговори Сандокан.
— Вилата на лорд Джеймс сигурно не е далеч.
— Ей там долу, зад ония дървета съзирам оградата на парка.
— Чудесно — рече Яниш. После се обърна към Параноа, който ги следваше с шестима души, и му каза: — Иди да разпънеш палатките, в края на гората на някое място, защитено от гъст храсталак.
Пиратът не чака да му повторят заповедта. Намери подходящо място и накара да разпънат палатката, като я оградят наоколо с клони и бананови листа. Постави в нея припасите, които бяха донесли чак дотук и които се състояха от консерви, пушено месо, сухари и няколко бутилки испанско вино, после разпрати своите шестима души да пребродят гората, за да е сигурен, че не се крие някой съгледвач.
Сандокан и Яниш, след като стигнаха на двеста метра от оградата на парка, се върнаха обратно в гората и легнаха в палатката.
— Доволен ли си от плана, Сандокан? — попита португалецът.
— Да, брате — отвърна Малайския тигър.
— Намираме се на няколко крачки от парка по пътя за Виктория. Ако лордът реши да напусне вилата, ще бъде принуден да мине на един хвърлей от нас. За по-малко от половин час можем да съберем двадесет души, решени на всичко, а за един час целия екипаж на кораба. Само да мръдне и ще връхлетим отгоре му.
— Да — съгласи се Сандокан. — Готов съм на всичко, дори да хвърля моите хора срещу цял полк.
— Тогава да закусим, братко — подкани го Яниш със смях. — Тази сутрешна разходка съвсем изостри апетита ми.
Вече бяха излапали закуската, когато в палатката нахлу Параноа. Добрият малаец беше силно развълнуван, с променено лице.
— Какво има? — запита Сандокан и скочи, като протегна ръка към пушката.
— Някой идва насам, капитане — отговори Параноа. — Чух конски галоп.
— Дали някой англичанин не отива във Виктория?
— Не, Малайски тигре, трябва да идва откъм Виктория.
— Далече ли е още? — попита Яниш.
— Така мисля.
— Ела, Сандокан.
Грабнаха карабините и се втурнаха навън, а през това време, хората от охраната им се скриха сред храстите и заредиха бързо оръжието си.
Сандокан отиде до пътеката, коленичи и опря ухо на земята. По повърхността отчетливо се предаваше забързаният галоп на коня.
— Да, приближава конник — каза той, като се изправи пъргаво.
— Съветвам те да го пуснем да мине, без да го закачаме — рече Яниш.
— Така ли мислиш? Ще го пленим, драги мой.
— С каква цел?
— Може да носи важно известие във вилата.
— Ако го нападнем, той ще се отбранява, ще стреля с пушката или с пистолета си и гърмежите ще бъдат чути от войниците във вилата.
— Ще го хванем, преди да е успял да употреби оръжие.
— Тази работа е малко трудна, Сандокан.
— Напротив, по-лесна, отколкото си мислиш.
— Обясни ми.
— Конят идва в галоп, значи няма да може да избегне някакво препятствие. Ездачът ще бъде изхвърлен внезапно от седлото, ние ще връхлетим отгоре му и ще му попречим да се отбранява.
— И какво препятствие ще приготвиш?
— Параноа, иди да вземеш едно въже и ме настигни незабавно.
— Разбирам — рече Яниш. — Чудесна идея!… Да, ще го хванем, Сандокан… Гръм и мълния, как ще го използуваме!… Не бях се сетил за това…
— За каква идея говориш, Яниш?
— По-късно ще разбереш. Ах, какъв хубав номер!
— Защо се смееш?
— Имам повод да се смея, Сандокан. Ще видиш какъв номер ще скроим на лорда… Параноа, по-бързо!