С помощта на още двама малаецът обтегна едно здраво въже през пътеката, но толкова ниско, че да се скрие сред тревата. След това се притаи зад един храст, стискайки здраво своя крис, докато другарите му се пръснаха по-нататък, за да попречат на конника да продължи пътя си, в случай че избегне клопката. Галопът бързо наближаваше. Още няколко секунди и конникът трябваше да се появи на завоя на пътеката.
— Ето го! — прошепна Сандокан, който се бе скрил заедно с Яниш.
Миг след това един кон мина край гъсталака и се впусна по пътеката. Яздеше го красив момък на двадесет и две или двадесет и три години, облечен в униформата на индийските сипаи. Изглеждаше много неспокоен, защото пришпорваше силно коня и се озърташе плахо.
— Внимавай, Яниш — изшептя Сандокан. Пришпореният кон препускаше напред, наближавайки бързо въжето. Изведнъж се сгромоляса на земята и навири крака.
Пиратите бяха там. Преди сипаят да успее да се измъкне изпод коня, Сандокан се хвърли отгоре му и му взе сабята, а Параноа го повали на земята и опря криса в гърдите му.
— Не се съпротивлявай, ако ти е мил животът — изсъска му Сандокан.
— Негодници! — извика войникът и се опита да се бори.
С помощта на другите пирати Параноа го върза здраво и го завлече до един храст, докато Яниш преглеждаше коня, защото се страхуваше, че при падането си е счупил крак.
— Бре, да му се не види! — възкликна добрият португалец, който изглеждаше предоволен. — Ще се представя отлично във вилата. Яниш, сержант от Сипайския полк!. Ето един чин, който съвсем не очаквах.
Завърза животното за едно дърво и отиде при Сандокан, който пребъркваше внимателно сержанта
— Има ли нещо? — запита.
— Никакво писмо — отговори Сандокан.
— Поне ще говориш — рече Яниш, като втренчи очи в сержанта.
— Не! — отговори той.
— Внимавай! — кресна му Сандокан. — За къде беше тръгнал?
— Разхождах се.
— Говори!…
— Казах вече — отвърна сержантът, който се правеше на спокоен.
— Почакай малко!
Малайския тигър извади криса от пояса си и го опря в гръкляна на войника.
— Говори или ще те убия! — изсъска му с такъв тон, та да не остави съмнение, че ще изпълни заканата.
— Не! — упорствуваше войникът.
— Говори! — повтори Сандокан и натисна оръжието.
— Ще говоря — изхриптя сипаят, пребледнял като мъртвец.
— Къде отиваше? — запита Сандокан.
— При лорд Джеймс Гайлонк.
— За какво?
Войникът се поколеба, но като видя, че пиратът доближава отново криса, продължи.
— Да занеса писмо от баронет Уилям Розентал.
В очите на Сандокан блесна гневна мълния.
— Дай ми писмото! — викна той с дрезгав глас.
— В каската ми е скрито, под хастара.
Яниш грабна каската на сипая, дръпна хастара и писмото изскочи.
— Хм! Стари работи — каза той, след като го прочете.
— Какво пише онова куче баронетът? — попита Сандокан.
— Предупреждава лорда за нашето скорошно дебаркиране в Лабуан. Пише, че един кръстосвач видял наш кораб да плава към тези брегове, и го съветва да си отваря очите на четири.
— Нищо друго ли?
— Ех, глупости! Изпраща хиляди почтителни поздрави на твоята скъпа Мариана, с клетва за вярна любов.
— Гръм да го порази този проклетник! Тежко му в деня, в който го срещна на пътя си!
— Параноа — рече португалецът, който сякаш разглеждаше внимателно почерка, — прати човек на кораба да ми донесе хартия, пера и мастило.
— Какво ще правиш с тях? — запита Сандокан.
— Трябват ми за моя план.
— За какъв план говориш?
— За този, който обмислям от половин час.
— Обясни ми най-сетне!
— Щом искаш, каня се да отида във вилата на лорд Джеймс!
— Ти?
— Аз, именно аз — отвърна Яниш с олимпийско спокойствие.
— По какъв начин?
— В кожата на този сипай. Гръм и мълния! Ще видиш какъв хубав войник съм.
— Започвам да разбирам. Обличаш дрехите на сипая, преструваш се, че идваш от Виктория и…
— Съветвам лорда да тръгне за там, за да попадне в засадата, която ти ще му поставиш.
— Ах, Яниш! — възкликна Сандокан и го притисна до гърдите си.
— Кротко, братле, ще ми счупиш ребрата!
— Ще ти бъда безкрайно задължен, ако успееш.
— Надявам се да успея.
— Но ти се излагаш на голяма опасност.
— Ами! Ще изляза от затрудненията с чест и невредим.
— А защо ти е мастило?
— За да напиша писмо на лорда.
— Съветвам те да се откажеш, Яниш. Той е подозрителен човек и ако забележи, че почеркът не е същият, може да даде заповед да те разстрелят.
— Имаш право, Сандокан. По-добре да му кажа това, което исках да му пиша. Хайде, накарай да съблекат сипая.