По даден знак от Сандокан двама пирати развързаха войника и го съблякоха. Клетият войник помисли, че с него е свършено.
— Ще ме убиете ли?
— Не — отговори Сандокан. — Нямам никаква полза от твоята смърт, затова ти подарявам живота. Но ще останеш пленник в моя кораб, докато сме тук.
— Благодаря, господине.
През това време Яниш се обличаше. Униформата му беше малко тясна, но успя за кратко време да изглежда наред.
— Я виж, брате, какъв хубав войник съм! — възкликна той, запасвайки сабята. — Не вярвах, че ще изглеждам толкова добре.
— Да, наистина си хубав сипай — отвърна Сандокан със смях. — Сега ми дай последните си наставления.
— Ти ще останеш в засада по тази пътека с всички хора и няма да мърдаш. Аз ще отида при лорда, ще му кажа, че сте били нападнати и разбити, но че са забелязани други пиратски кораби, и го съветвам да се възползува от удобния момент и да се скрие във Виктория.
— Чудесно!
— Когато минем, вие ще нападнете конвоя, аз ще грабна Мариана и ще я отнеса на платнохода. Разбрахме ли се?
— Върви, мой храбри приятелю, ще кажеш на Мариана, че я обичам все така и да не губи вяра в мен.
— Сбогом, братко — отговори Яниш и го прегърна. Метна се на коня на сипая, хвана юздите, извади сабята и препусна в галоп, подсвирквайки си весело.
Мисията на португалеца беше една от най-опасните и най-дръзките в живота на този неустрашим човек, защото би била достатъчна една дума, едно подозрение, за да увисне на върха на някоя мачта с дебело въже на шията. Въпреки това съвсем спокойно и с голям кураж пиратът се готвеше да заложи на тази рискована карта, разчитайки на своето хладнокръвие и на щастливата си звезда, която винаги го закриляше.
Изпъна се гордо на седлото, засука мустаци, кривна фуражката на главата си и препусна кариер, без да щади коня.
След около един час бясно препускане неочаквано се озова пред една желязна врата, зад която се издигаше кокетната вила на лорд Джеймс.
— Кой е там? — извика часовоят пред вратата, скрит зад дънера на едно дърво.
— Ей, момче, я свали пушката, защото аз не съм тигър, нито диво прасе — отвърна португалецът, като задържа коня. — Гръм и мълния! Не виждаш ли, че съм военен като теб, дори твой началник?
— Прощавайте, но имам заповед да не пускам никого, без да знам от кого е пратен и какво иска.
— Говедо! Аз идвам тук по заповед на баронета Уилям Розентал и отивам при лорда.
— Минавайте!
Войникът отвори вратата, повика няколко свои другари, които се навъртаха из парка, за да ги осведоми какво става, и се дръпна от входа.
— Хм, каква предпазливост и какъв страх цари тук! — рече португалецът, като сви рамене и подкара коня.
Спря пред вилата и скочи от седлото, заобиколен от шестима войника с пушки в ръце.
— Къде е лордът? — запита той.
— В кабинета си — отговори сержантът, командуващ отделението.
— Заведете ме веднага при него, трябва да му кажа нещо много важно.
— От Виктория ли идвате?
— Точно оттам.
— А не срещнахте ли момпрацемските пирати?
— Нито един, друже. Тези разбойници си имат друга работа сега, а не да се въртят тук. Хайде, заведете ме при лорда.
— Елате.
Португалецът призова всичката си смелост, за да застане пред този опасен човек, и последва сержанта със спокойствието и твърдостта на истински англосаксонец.
— Почакайте тук — каза сержантът, след като го въведе в един салон.
Останал сам, португалецът започна да разглежда внимателно обстановката, за да види дали ще е възможно внезапно нападение. Но трябваше да се убеди, че всеки опит би бил безполезен, понеже прозорците бяха много високи, зидовете и вратите — много солидни.
— Няма значение — измърмори той, — нападението ще го извършим в гората.
В този момент се върна сержантът.
— Лордът ви очаква — рече и му посочи една отворена врата.
Португалецът усети тръпки по тялото си и леко пребледня. „Драги Яниш, бъди разумен и твърд“ — измърмори сам на себе си.
Влезе, козирувайки, и се намери в приятен, изящно обзаведен кабинет. В един ъгъл до работната маса седеше лордът, облечен в бяло, но с мрачно лице и свъсен поглед.
Той прие мълчаливо Яниш, като втренчи очи в него, сякаш искаше да отгатне мислите му, после запита сухо:
— От Виктория ли идвате?
— Да, милорд — отвърна Яниш с твърд глас.
— От името на баронета?
— Да.
— Даде ли ви някакво писмо за мен?
— Никакво.
— Имате ли да ми казвате нещо?
— Да, милорд.
— Говорете!
— Прати ме да ви кажа, че Малайския тигър е обграден от войските в един залив на юг.
Лордът скочи на крака с пламнали очи и сияещо лице: