— Тигъра обграден от нашите войници!
— Да, и изглежда, че този разбойник ще бъде унищожен окончателно, защото няма откъде да избяга.
— Сигурен ли сте в това, което говорите?
— Съвсем сигурен, милорд.
— Кой сте вие?
— Роднина на баронета — смело отговори Яниш.
— А откога сте в Лабуан?
— От петнадесет дни.
— Следователно трябва да знаете, че моята племенница…
— Е годеница на братовчед ми Уилям — добави Яниш усмихнат.
— Много ми е приятно да се запозная с вас, господине — каза лордът и му протегна ръка. — Но кажете ми. кога бе нападнат Сандокан?
— Днес призори, когато прекосяваше една гора, начело на голяма банда пирати.
— Този човек е истински демон! Снощи беше тук! Възможно ли е за седем-осем часа да е изминал толкова път?
— Казват, че водел коне със себе си.
— Сега разбирам. А къде се намира моят добър приятел Уилям?
— Начело на войските.
— Вие заедно с него ли бяхте?
— Да, милорд.
— Далече ли са пиратите?
— На около десетина мили.
— Не ви ли заръча нещо друго?
— Помоли ме да ви кажа да напуснете незабавно вилата и да отидете веднага във Виктория.
— Защо?
— Вие знаете, милорд, какъв човек е Малайския тигър. Води със себе си осемдесет души, осемдесет тигри, и би могъл да надвие нашите войски, да прекоси светкавично горите и да нападне вилата.
Лордът го погледна мълчаливо, поразен от това разсъждение, после каза като че ли на себе си.
— Това наистина може да се случи. Във Виктория, под защитата на фортовете и корабите ще се чувствувам по-сигурен, отколкото тук. Скъпият Уилям има право, още повече, че за момента пътят е свободен. Ах, уважаема племенницо, ще изтръгна от вас любовта, която изпитвате към онзи обесник! Ще ви нарежа на парчета, ако не ми се подчините и не се омъжите за човека, който съм ви избрал!
Яниш неволно хвана дръжката на сабята, но се въздържа, разбирайки много добре, че от смъртта на жестокия старец няма никаква полза, тъй като във вилата имаше доста войници. Вместо това каза:
— Милорд, ще ми разрешите ли да посетя моята бъдеща роднина?
— Имате ли да й казвате нещо от името на Уилям?
— Да, милорд.
— Ще ви приеме зле.
— Няма значение, милорд — отвърна Яниш с усмивка. — Ще й предам това, което ми каза Уилям, и веднага ще се върна тук.
Старият капитан натисна едно копче. Веднага влезе един слуга.
— Отведете господина при леди Мариана!
— Благодаря ви — каза Яниш.
— Помъчете се да я убедите и после елате при мен, ще вечеряме заедно.
Яниш се поклони и последва слугата, който го въведе в един салон, тапициран в небесносиньо и декориран с множество растения, излъчващи приятни ухания.
Португалецът изчака слугата да излезе, после бавно пристъпи навътре и през цветята, превърнали салона в оранжерия, зърна женска фигура в снежнобяла дреха. Макар и подготвен за всякаква изненада, той не можа да се сдържи и възкликна от удивление пред тази изящна девойка.
Тя бе полегнала в прелестна поза, потънала в тъжна забрава върху една ориенталска отоманка, чиято атлазена материя хвърляше златисти отблясъци. Бе подпряла главицата си с ръка и прекрасните й коси се спускаха като златен дъжд, с другата ръка късаше нервно цветята край себе си. Беше мрачна, бледа, в лазурните й очи, обикновено така спокойни, проблясваше едва сподавен гняв.
Като видя Яниш да пристъпва, тя трепна, разтърка с длан челото си, сякаш се събуждаше от сън, и го стрелна с поглед.
— Кой сте вие? — запита с треперещ глас. — Кой ви позволи да влезете тук?
— Лордът, миледи — отговори Яниш, гледайки ненаситно девойката, която намираше много по-красива, отколкото му я бе описал Сандокан.
— И какво искате от мен?
— Преди всичко един въпрос — рече Яниш, като се огледа наоколо, за да се увери, че наистина са сами.
— Говорете!
— Смятате ли, че няма да ни чуе някой?
Тя сбърчи чело и го загледа втренчено, сякаш искаше да отгатне чувствата му, после отговори:
— Сами сме.
— И така, миледи, аз идвам отдалеч…
— Откъде?
— От Момпрацем!
Мариана скочи на крака като изхвърлена от пружина и бледнината й изчезна като по чудо.
— От Момпрацем! — възкликна и цялата поруменя. — Вие… един бял, един англичанин?
— Заблуждавате се, леди Мариана, аз не съм англичанин, аз съм Яниш!
— Яниш, приятелят, побратимът на Сандокан! Ах, сеньор, колко сте смел да влезете в тази вила! Кажете ми къде е Сандокан? Какво прави той? Спасил ли се е, или е ранен? Говорете ми за него, защото иначе ще умра.
— Говорете по-тихо, миледи, и стените имат уши.
— Говорете ми за него, храбри приятелю, говорете ми за моя Сандокан.