Не след дълго минаха едно било и заслизаха бързо през планините към необятната надракска гора. Върховете около тях се превърнаха в гористи предпланини. Гората стигаше до хоризонта и отвъд него дори. Подухваше лек ветрец, като въздишка, в която се усещаше съжаление по миналите пролети и есени, които нямаше никога да се повторят.
Малко над гората имаше село, сгушено до огромен открит ров, издълбан в червената почва на склона.
— Миньорско селище — отбеляза Белгарат. — Нека подушим наоколо и да видим какво става.
Продължиха внимателно надолу. Като се приближиха, Гарион видя, че селото има същия преходен вид, който беше забелязал и в Яр Гурак. Сградите бяха построени по същия начин — необелени трупи и неодялани камъни, върху наклонените покриви имаше огромни плочи, които ги пазеха да не ги издуха вятърът по време на зимните виелици. Изглежда, надраките не се интересуваха от външния вид на постройките си. Завършването на стените и покривите сякаш им беше достатъчно, за да се заселят в новите си жилища и да отдадат вниманието си на други неща. Не полагаха никакви усилия за завършващите елементи, които придаваха на къщата чувство за стабилност — нещо, което според сендарите и толнедранците бе крайно необходимо. Постройката отразяваше отношението на собственика „и така става“, което по някаква причина се стори обидно на Гарион.
Някои рудокопачи излязоха на мръсните улици, за да видят пристигащите странници. Черното им кожено облекло беше почервеняла от земята, в която копаеха, а очите им бяха недоверчиви. Въздухът над селцето бе изпълнен с напрежение и неприязън.
Силк кимна към една ниска сграда, на чиято табела се кипреше доста нескопосан надпис и имаше нарисуван грозд. По пейките на дървената веранда бяха насядали надраки, облечени в кожени дрехи, и наблюдаваха две кучета, които се биеха на средата на улицата.
— Добре — съгласи се Белгарат, — но нека да заобиколим откъм страничния вход, в случай че ни се наложи да тръгнем бързо.
Слязоха от конете, завързаха ги за парапета на верандата и влязоха.
Отвътре кръчмата беше опушена и мрачна. Прозорците бяха рядкост в надракските сгради. Масите и пейките бяха грубо издялани, а единствената светлина идваше от димящите газени лампи, които висяха на синджири от мертеците. Подът беше на кални петна, покрит с остатъци от храна. Кучета скитаха на воля под масите и пейките. Във въздуха тежко се носеше миризма на изветряла бира и мръсни тела. Въпреки че беше ранен следобед, кръчмата беше препълнена. Беше шумно, защото надраките, които дремеха по масите или залитаха из салона, сякаш винаги говореха на висок глас.
Белгарат си проправи път до една маса в ъгъла, където мъж със сълзливи очи и отпуснати устни се взираше в чаша бира.
— Нямаш нищо против да седнем на твоята маса, нали? — попита го старецът с рязък тон и седна, без да дочака отговор.
— Ще има ли някаква полза, ако възразя? — попита мъжът с чашата. Беше небръснат, очите му бяха кръвясали и под тях имаше големи торбички.
— Не — каза Белгарат направо.
— Нов си тук, нали?
Надракът ги погледна с любопитство — трябваха му доста усилия, за да фокусира погледа си.
— Не е твоя работа — отговори троснато Белгарат.
— Що за невъзпитани думи от човек, преминал младежките години? — подхвърли надракът и сви заканително юмрук.
— Дошъл съм да пийна, а не да се бия — заяви Силк със зловещ тон. — Може и да размисля по-късно, но точно в момента съм жаден.
Протегна се, хвана ръката на минаващия гостилничар и каза:
— Бира. И не се бави цял ден.
— Дръж си ръцете настрана от мен — каза гостилничарят. — С него ли си?
Той посочи надрака, към когото се бяха присъединили.
— Седим с него, нали?
— Три или четири чаши искате?
— Аз искам една засега. Донеси и на другите каквото пожелаят. Аз черпя.
Гостилничарят измърмори нещо и си проправи път през тълпата, като се спря, за да изрита едно куче от пътя си.
Предложението на Силк, изглежда, смекчи войнствеността на надракския им сътрапезник.
— Избрали сте неподходящо време да посетите селището ни — каза той. — Наоколо гъмжи от малореанци. Набират армия.
— Бяхме в планината — каза Белгарат. — Вероятно ще се върнем пак там след ден-два. Каквото и да става тук долу, не ни интересува.
— По-добре се заинтересувайте. Освен ако не желаете да опитате военния живот.