После сви рамене, като че ли си измиваше ръцете от тази работа.
— Просто си помислих, че ще искаш да знаеш.
— Благодаря ти — отговори Белгарат.
— Нищо не ми костваше да го кажа. — После посочи на север и продължи: — Ще тръгна по този път. През последните няколко месеца твърде много странници идват в планината. Започна да става многолюдно. Мисля, че ще си потърся някое усамотено местенце.
Обърна магарето си и го срита с пети.
— Успех — извика той, без да се обръща, и се изгуби сред сините сенки на дърветата.
— Значи го познаваш? — попита Силк.
Старият магьосник кимна.
— Срещнах го преди трийсет години. Поулгара беше дошла в Гар ог Надрак да открие някои неща. След като събра необходимата й информация, ми изпрати известие и дойдох да я откупя от мъжа, който я притежаваше. Тръгнахме към къщи, но ни застигна подранила снежна виелица. Той ни откри затрупани в снега и ни отведе до пещерата, където зимуваше. Всъщност пещерата беше доста удобна, като изключим това, че той настояваше да вкара и магарето си. Доколкото си спомням, цяла зима той и Поул спореха за това.
— Как се казва? — попита Силк любопитно.
Белгарат сви рамене.
— Той така и не ни каза, а и не е учтиво да се пита.
Гарион почти се задави като чу думата „откупя“. Обзе го безпомощна ярост.
— Някой е притежавал леля Поул? — попита той скептично.
— Това е надракски обичай — обясни Силк. — В тяхното общество жените се считат за собственост. Не е обичайно за жена да се разхожда без собственик.
— Тя е била робиня?
Ставите на Гарион побеляха от силата, с която стисна юмруците си.
— Разбира се, че не е била робиня — каза Белгарат. — Можеш ли да си представиш леля ти да се подложи на подобно нещо?
— Но ти каза…
— Казах, че я откупих от мъжа, който я притежаваше. Взаимоотношенията им бяха чиста формалност, нищо повече. Тя се нуждаеше от собственик, за да може да действа тук, и той спечели неоценимото уважение на другите мъже в резултат на това, че притежаваше такава забележителна жена.
Белгарат направи кисела физиономия.
— Струваше ми цяло състояние да я откупя. Понякога се чудя действително ли си заслужаваше.
— Дядо!
— Сигурен съм, че ще е очарована от последното ти изказване, стари приятелю — каза Силк закачливо.
— Не знам дали е необходимо да й се казва, Силк.
— Човек никога не знае — усмихна се Силк. — Някой ден може да поискам нещо от теб.
— Това е отвратително.
— Знам — измърмори Силк и се огледа. После каза: — Приятелят ти доста се постара с предупрежденията. Какво се криеше зад това?
— Просто искаше да ме предупреди.
— Че положението в Гар ог Надрак е обтегнато? Ние го знаем.
— В предупреждението му се съдържаше много повече от това.
— Повече?
— Просто не го познаваш.
— Дядо — каза изведнъж Гарион. — Как успя да види меча? Мислех, че сме се погрижили за това?
— Той вижда всичко, Гарион. Може само веднъж да погледне едно дърво и да ти каже точно колко листа е имало преди десет години.
— Магьосник ли е?
— Доколкото знам, не е. Просто е странен старец, който обича планините. Не знае какво става, просто защото не иска да знае. Ако наистина иска, вероятно може да разбере какво става по целия свят.
— Би могъл да натрупа цяло състояние като шпионин — замисли се Силк.
— Той не иска богатство. Не е ли очевидно? Всеки път, когато се нуждае от пари, просто отива до плитчината на реката, която спомена.
— Но нали каза, че е забравил къде е. — възрази Гарион.
— Той никога нищо не забравя — изсумтя Белгарат. След това очите му станаха студени. — Има само няколко души като него на света. Хора, които не се интересуват какво правят другите. Може би това не е чак толкова лоша черта. Ако трябваше да изживея живота си наново, не бих имал нищо против да го правя по-неговия начин.
Той се огледа, после каза:
— Нека тръгнем натам. — И посочи едва забележима пътека, която се виеше през ливада, покрита с парчета дърво, избелели от слънцето и времето. — Ако това, което казва, е истина, ще е по-добре да избягваме по-големите селища. Тази пътека води далеч на север, където няма толкова много хора.