— Хауард, ела тук, моля те. Бих искала да поговорим.
Ясният глас на Рух го накара да се обърне. Тя и Дете-на-Бога бяха седнали със своите подноси на около двадесет крачки от него в края на сечището. Рух седеше на дебелия край на един паднал дънер, а Дете-на-Бога се беше настанил върху коренището му, от което старостта и времето бяха отчупили горната част на дървото.
Хал отиде при тях и седна с кръстосани крака на земята срещу тях, положил таблата си на коленете.
— Джейсън нали те разведе наоколо? — запита Рух. — Давай, яж. Всички можем да говорим и едновременно с това да ядем.
Хал задълба с черпака кашкавата храна, която си беше сипал. Имаше вкус на плънка — плънка с лешници в нея. Забеляза, че на таблата на Дете-на-Бога имаше само едно ястие — рядка яхния, най-вече от зелени зеленчуци. Сети се, че само в един от съдовете на тезгяха беше видял нещо, което напомняше месо — и то изглеждаше само като съставка, сложена по специално благоволение.
— Да — отговори той на Рух, — разходихме се из лагера и прегледахме магаретата. Джейсън мисли, че фактът, че на Земята съм си имал работа с коне, ще ми помогне да съм полезен за магаретата тук.
Веждите на Рух се стрелнаха нагоре.
— Така е — рече тя. Както беше предрекъл Джейсън, тя придоби доволен вид и остави вилицата си. — Както ти обещах, не съм казала на никому нищо от онова, което ми сподели, включително на Джеймс. Но въпреки това Джеймс — като втори по ред в командването — трябва да знае голяма част от онова, което зная аз, за това как можеш да ни бъдеш полезен. Така че го помолих да слуша, докато ти задам няколко конкретни въпроса.
Хал кимна, докато ядеше и слушаше. На вкус храната не беше нито тъй безвкусна, нито толкова странна, колкото се беше опасявал, докато помагаше при сервирането; а неговият вечно готов апетит го подтикваше да я поглъща лакомо.
— Забелязах, че ти не носиш нищо, което да ти послужи като оръжие — каза Рух. — Дори като имам предвид онова, което ти ми разправи, се налага да те попитам дали нямаш някакви възражения срещу използването на оръжия?
— Никакви принципни възражения — отговори Хал. — Но трябва да бъда честен с теб. Владея много оръжия и съм се упражнявал с тях. Никога обаче не съм бил изправян пред възможността да използвам някое от тях. Не зная какво ще се случи, ако това стане.
— Никой не знае — обади се Дете-на-Бога. Хал го погледна и видя, че другият го наблюдава. Само че твърдите сини очи не бяха вторачени в него — погледът му беше прекалено открит, за да се нарече вторачване. Странно, ала Дете-на-Бога го гледаше с онази нетрепваща и неподатлива откритост, която беше пръв братовчед на неприкритото втренчване на някое много малко дете. — Когато се изправиш срещу друг човек при бойни условия, тогава ти, а и всички останали, ще узнаете. Дотогава тия неща са тайни Божии.
— С какви оръжия си се упражнявал? — попита Рух.
— С конусна пушка, иглови пистолет, всички оръжия, изхвърлящи сачми, всички видове огнестрелни пушки и пистолети, тояги, пръчки, ножове, топор, прашка, копие, лък, арбалет, верига и… — Хал прекъсна изброяването, внезапно осъзнал дължината на списъка. — Както казах обаче, това бяха само тренировки. Всъщност, когато бях малък, си мислех, че това е просто един вид игра.
Дете-на-Бога бавно извърна глава, за да погледне Рух. Тя отвърна на погледа му.
— Имам причини да вярвам за това на Хауард — заяви тя на Дете-на-Бога.
Дете-на-Бога пак погледна Хал, а после очите му изведнъж се извъртяха към Тала, която внезапно се появи до лакътя му.
— Дай ми твоята табла — рече Тала, протягайки ръка, — и аз ще ти я напълня.
— Няма да я пълниш — рече Дете-на-Бога. — Познавам теб и твоите опити да ме вкараш в грях.
— Искам само да ти я напълня пак — обясни Тала, — с тая чорбица, на която се опитваш да караш. Не ме е грижа дали ще получиш витаминен недостиг и ще умреш. Защо пък да ме е грижа? Навсякъде можем да си намерим друг заместник-командир.
— Няма да ме излъжеш. Знам ти номерата — да ми прибавяш това, дето не бива да го ям с храната си. Вече съм те хващал, Тала.
— Добре, тогава просто умри! — викна Тала. Хал видя, че тя наистина е много ядосана. — Върви да мреш!
— Шшшт! — каза й Рух.
— Защо не му заповядаш да яде? — обърна се Тала към нея. — Ако му наредиш, той може да хапне малко прилична храна.
— Ще хапнеш ли, Джеймс? — запита Рух възрастния мъж.