Хал смени темата.
— И какво е това оръжие, за което ти трябва урина? — запита той. — Оръжията, които видях тук, са все конусни пушки или иглови пистолети — като се изключат няколко огнестрелни пистолета като тоя, дето го носи Рух.
Джейсън се ококори.
— Откъде знаеш, че Рух носи огнестрелен пистолет? Тя никога не откопчава капака на кобура, ако не й се налага да го използва.
Хал трябваше да поспре и да помисли откъде е разбрал. До този момент фактът, че пистолетът на Рух е огнестрелен изглеждаше очевиден.
— По тежестта му — отговори той след секунда. — Начинът, по който опъва нейния колан, издава тежестта му. Единствено огнестрелните оръжия тежат толкова много за големината, която имат.
— Извинете ме — обади се нечий глас над техните глави. Те вдигнаха очи нагоре и видяха един мъж с едро тяло и тънки крайници, който изглеждаше на възрастта на Дете-на-Бога и бе застанал над тях, облечен с плътно яке и туристически панталони. — Аз съм Моръли Уолдън. Бях извън лагера по една задача и досега все още не съм се запознал с вас. Кой от двама ви е Джейсън Роуи?
— Аз — каза Джейсън, докато двамата с Хал се изправяха на крака и един след друг се ръкуваха с Уолдън. На правоъгълното му лице имаше малко бръчки, но кожата му беше загрубяла и суха.
— Познавах Калъмбайн и той веднъж спомена, че ти си бил в неговия отряд. А ти си…?
— Хауард Иманюелсън.
— Ти не си от този свят? Да не си от Асоциация?
— Не, всъщност не съм нито от Хармония, нито от Асоциация.
— А-а-а. Е, все пак добре дошъл.
Уолдън поговори с Джейсън за хората от отряда на Калъмбайн. От време на време идваха и други хора и се представяха сами. Джейсън оживено разговаряше с тях, но като се изключи това, че те се представяха сами, изобщо не се получаваше някакъв по-дълъг разговор с Хал.
Той седеше, слушаше и наблюдаваше огъня. Инстинктът на животните и малките деца му беше казал Уолтър Наставника — всъщност инстинктът на хората на всяка възраст — ги кара първо да обиколят всеки непознат и да го подушат, да привикнат към неговото нахълтване в техния космос; и едва тогава, само когато вече са готови, да направят първата стъпка към общуване с него. Хал реши, че когато останалите членове на отряда на Рух започнат да се чувстват по-удобно в негово присъствие, ще намерят повод да го заговорят.
Междувременно той беше доволен. Тази сутрин беше изолиран чужденец, носещ се без посока в един непознат свят. Сега имаше свое място в него. Около огъня цареше усещане за близост, някаква семейна атмосфера, каквато не бе усещал от смъртта на своите възпитатели насам, като се изключи онзи ден в мината, когато бе станал резач. Това бе едно семейство, което се е събрало в края на деня. Макар някои от разговорите, които дочуваше, да бяха чисто социални, други представляваха дискусии за споделени отговорности или проблеми, обсъждани от хора, които до тоя момент са били физически разделени от събитията през деня. Колкото повече членове на отряда идваха при огъня, толкова повече дърва добавяха към него. Пламъците се издигнаха и светлината им разшири видимата вътрешност на тая нощна сфера, която обгръщаше всички. Светлината на огъня беше изградила една стая в мрака. Те бяха усамотени насред откритото, подслонени зад нематериалните стени на топлината, фамилиарността и общите тревоги.
Взети заедно ситуацията и моментът отново пробудиха същият онзи порив у него, който за пръв път се беше върнал към живот, когато зърна Рух Тамани. Само че сега той бе запленен не от порива да изгражда поетични образи, а от спомена за поезията в своето минало.
Това бяха първите две строфи от една поема, която беше написал като десетгодишен и опиянен от изображението на мащабната картина, която Уолтър Наставника му беше обрисувал — картина на продължилите с векове търсения на екзотиците на една еволюирала форма на човечеството, по-добра раса, израснала далеч над сегашните си слабости и недостатъци. Както повечето поеми, създадени изключително рано, цялата й мощ се съдържаше в първите два реда, а от там нататък поемата се сриваше в баналности. Оттогава Хал се беше научил да не припира толкова много да записва първите думи, които му дойдат на ум. Необходими бяха въздържаност и опитност, за да правиш преднамерено това, което аматьорите поети са склонни да правят само несъзнателно — да носиш поемата нейде дълбоко в ума си, докато не я завършиш и тя не стане готова да бъде родена.