Сега той се отнесе точно в този процес — да не насилва ума си към някаква форма, а под влиянието на заобикалящата го тъмнина и светлината на огъня да позволи на мощните творчески сили на несъзнавано его да се отпуснат без юзди да оформят образи и спомени — добри и лоши, скорошни или далечни.
Рисувайки умствени картини на града от бяло-червената жарава под горящите трупи, той наблюдаваше маршируващи армии и строители, които градяха, докато Сост и Уолтър, Малачи и Тонина — преплетени и слети в неговите мисли — стояха заедно с призрака на Авдий край огъня, говорейки с живите тела, с които Хал споделяше тяхната топлина.
Като стоеше настрани и се вглеждаше в себе си, той видя, че нещо в него се е изцелило през тия три години на Коби, ала имаше още много неизцелено или недовършено. Някъде съществуваше очакване за цел в живота му; той обаче беше позволил този факт да се забрави, докато тоя следобед не беше докаран тук и не видя Рух, Дете-на-Бога и сега тези други хора. Трябваше да съществува някаква цел, защото беше немислимо, че животът би могъл да изглежда другояче…
Така че Хал продължи да седи, изпълнен с мечти и мисли, като само понякога прекъсваше сам себе си, за да отвърне на някое представяне или кратка фраза от другите членове на отряда, докато не се пробуди от докосване по ръката. Обърна се и видя Джейсън.
— Хауард — рече Джейсън. — Аз се прибирам. Ти можеш да поддържаш огъня тук, докогато искаш, дори и да си сам, обаче знай, че утрото настъпва рано.
Хал кимна, внезапно осъзнал, че събирането се е свило до шепа хора. Две двойки и една групичка от трима души бяха потънали дълбоко в лични разговори. Освен тях бяха останали само двамата с Джейсън.
— Не — отвърна Хал. — Благодаря, но ти си прав. Аз също ставам.
Стана и двамата потеглиха в мрака. Далеч от огъня, нощта отначало изглеждаше черна като в рог, но постепенно очите им се нагодиха към гледката на осветената от луната гора. Дори и тъй обаче, местността изглеждаше по-различна през нощта и те биха могли да бродят безкрайно дълго, издирвайки палатката си, ако Джейсън не беше извадил и запалил лъчът на едно фенерче. Той се открояваше на закачените на височината на очите отражатели по дърветата, които маркираха номерираните маршрути през лагера. Те тръгнаха по пътеката, която ги отведе обратно на свободното от дървета място, и там Джейсън подбра онази поредица отражатели, която ги заведе до привързаните магарета и тяхната палатка.
Самата палатка бе желано място, където най-накрая да влязат, и когато Джейсън изключи тлеещата лампа и придърпа качулката на собствения си спален чувал, за да му държи топло на темето, Хал усети, че е готов за сън, та и отгоре. Изтощението действаше като топла баня, която отпусна всичките му крайници и още докато си мислеше за това, заспа.
Събуди се внезапно, хванал нечие гърло в тъмнината, така че уловеният, който и да беше той, да не може нито да извика, нито да диша. С едно свиване на палците щеше да строши врата, който държеше. Само че ароматите на палатката и миризмата на лагерно оборудване и дрехи го върна бърже — макар на него да му се видя бавно — към спомена за това къде се намира. Онзи, когато държеше и душеше, бе Джейсън.
Хал го пусна. Стана на крака и като протегна ръка в тъмното, намери лампата и я включи. Жълтата светлина показа лежащия на пода Джейсън, който сега дишаше, но инак не издаваше и звук, и широко бе опулил очите си към него.
Осемнадесета глава
— Добре ли си? — сковано попита Хал. — Какво стана?
Устните на Джейсън се движеха беззвучно. Той вдигна ръка и опипа гърлото си. Накрая гласът му се върна дрезгаво звучейки.
— Събудих се и те чух, че дишаш тежко — каза той. — Сетне изведнъж дишането ти спря. Извиках ти, за да те събудя, но ти не отговори. Пропълзях към теб да видя дали си още тук и ти беше тук — само че изобщо не дишаше. Опитах се да те разтърся за рамото, за да те събудя… — Гласът му затихна.
— И аз се събудих и те сграбчих за гърлото — продължи Хал.
Джейсън кимна, все още облещен в него.
— Съжалявам — каза Хал. — Не знам защо съм го направил. Дори не бях буден. Съжалявам.
Джейсън бавно се надигна на крака. Двамата се погледнаха един друг, като лицата им бяха само на няколко длани разстояние, огрени от жълтеникавата светлина на една лампа с тлеещ разряд.
— Ти си опасен, Хауард — каза с безизразен глас Джейсън.