Минута по-късно те се срещнаха с него и спряха да поговорят. Лицето му беше порозовяло от усилието да върви бързо и той си свали баретата, за да си вее с нея, докато говори.
— Ти трябва да си Дете-на-Бога, а това — Войниците на Господа от отряда на Рух Тамани? Ей сега разбрахме, че идвате. Ще дойдете ли довечера в моята ферма? Ще бъде удоволствие да ми гостувате, а и искам да поразговарям с някой от отряда.
— Благодарим на Бога, че те е изпратил — отвърна Детето. — Ние ще бъдем твои гости.
Резкият му глас направи думите му в мекия късен следобед да прозвучат повече като заповед, отколкото като учтиво приемане на поканата, но фермерът комай не се обиди. Той си махна още два пъти с баретата и я нахлузи обратно на главата си.
— Елате с мен — рече той и ги поведе надолу по склона, като вървейки, говореше с Детето, без да се смущава от късите остри отговори, които получаваше.
Фермата, в която ги отведе, очевидно беше по-голяма от тази на едно обикновено семейство. Жилищата там се състояха от поне една дузина свързани една с друга сгради. От отворената врата на най-голямата сграда — тази, към която се бяха насочили — долетяха звуци от магнетофон или флейта.
— Простете ми! — рече техният домакин.
Той се втурна напред към тъмния правоъгълник на вратата. Нотите рязко секнаха и той в миг се върна отвън с отново порозовяло лице, както когато се бе изправил пред тях при първата им среща.
— Съжалявам — този път говореше на Детето. — Тия деца — но иначе той е добро момче. Просто не разбира… Моля да ме извините.
— Не възхвалявай Господа с инструменти и други лентяйски играчки, защото Самият Той не е лентяй, нито пък ще го допусне пред себе Си — мрачно изрече Детето.
— Знам, знам. Просто времената… нещата се променят тъй бърже, че те не разбират. Но влезте, влезте!
Те го последваха в една голяма проветрива стая, която изглеждаше тъмна след все още слънчевия ден навън. Когато очите на Хал свикнаха със светлината, той видя няколко стола и скамейки пръснати из едно помещение с добре полиран дървен под и огромно огнище в единия край. През вратата в противоположния на огнището край на стаята се виждаше друга — продълговата и с една маса по цялата й дължина, която изглеждаше тъй, сякаш можеше да приюти петдесет човека.
— Сядайте, сядайте — обади се техният домакин. — Извинявайте, трябваше да се представя. Казвам се Годлун Амджак и това е моето домакинство. Старейшина, ще ни направиш ли честта да ни говориш на вечерната служба след няколко минути?
— Аз не съм старейшина, нито пък някога съм се стремил да стана. Аз съм Воин на Бога и това е достатъчно — каза Детето, — но въпреки това ще говоря.
— Благодаря ти.
— Благодари по-скоро на твоя и моя Бог.
— Разбира се, разбира се. Това ще направя. Благодаря на Бога. Абсолютно си прав.
В стаята стеснително влязоха по-млади мъже и жени във всекидневни дрехи — бели над кръста и черни надолу, носейки кани със студена вода и чинии с малки тъмни хлебчета. Детето отказа хлебчето, но прие водата. Приседнаха за малко да пийнат и да хапнат, а сетне домакинът ги поведе през къщата към един вътрешен правоъгълен двор с каменна настилка и боядисани в бяло стени, неукрасен с нищо друго, освен с тънък черен кръст, висок колкото Хал, който беше изрисуван на една от стените в дъното. Пред кръста имаше малък подиум от тъмно дърво с амвон пред нея. На амвона обаче нямаше нищо.
Дворът вече беше пълен с хора — очевидно членовете на домакинството на Годлун Амджак — които стояха в две подредени групи от двете страни на оставения в центъра коридор. Годлун поведе по този коридор десетимата от отряда до отреденото за тях място пред дясната група — само на няколко крачки от кръста и амвона. Щом ги настани, Годлун се качи на подиума и погледна всички отвисоко. Дворът беше потънал в сянката на обграждащите го постройки, но в контраст с него ивицата небе, която се виждаше над главите им, бе все още изненадващо яркосиня и без никакви облаци.
Последва минутно смълчаване, сякаш всеки в двора бе затаил дъха си. После Годлун заговори.
— Ние сме благословени пред Господа — започна той, — да имаме за гости десет от Воините на Бога, един от които е офицер от отряда на Рух Тамани. Това са хората, които се бият с помагачите и демоните на самия Сатана — Другите хора — и техните подчинени, хората, които искат да ни научат да слагаме нашата вяра и нашият Господ на второ място след тях. Освен това сме благословени с това, че офицерът, за когото ви казах, Дете-на-Бога, ще ни говори по време на това богослужение. За нашето семейство това е велика чест и ние ще я помним, докато нашето семейство съществува.