— Тогава Нютън — рече Авдий. — Нека се укрие сред лабораториите и кулите от слонова кост.
— Не — каза Малачи. — Всички там са костенурки, всички са миди. Скриват се в черупката си и след туй я затварят подире си. Сред такива хора Хал ще се набива на очи като цирей на чело.
— А Сета? — запита Авдий.
— Ами нали точно там е най-фрашкано с Други — там, където се дърпат конците на междузвездната търговия и банките — раздразнено каза Малачи. — Ти луд ли си, бе Авдий? Във всеки случай всички тия неспециализирани светове, а също и старите Венера и Марс са места, където социалните механизми не са под ничий друг контрол, освен под контрола на Другите. Една грешна стъпка и с нашето момче е свършено.
— Да-а-а — проточи Уолтър. — Само че ти, Авдий, каза, че всички светове, освен Дорсай, Екзотиките, Дружествените и Земята са вече под контрола на Другите. Има едно изключение. Светът, в който не могат да си позволят да си губят времето, защото на него няма истинско общество, което да пожелаят да контролират. Коби.
— Миньорският свят? — Хал се облещи към Уолтър. — Но там, освен да работя в мините, няма какво друго да правя.
— Да — рече Уолтър.
Хал продължи да се кокори в Наставника.
— Ама… — И откри, че няма думи. Мара, Култис, Дружествените светове Хармония и Асоциация, както и Дорсай — всички те бяха места, където той мечтаеше да отиде. И като ги оставим настрани, всички по-нови светове бяха непознати, интересни места. Но Коби… — Това е все едно да ме тикнеш в затвора! — каза той.
— Уолтър — Малачи гледаше Наставника, — мисля, че си прав. — И се извърна, за да застане лице в лице с Хал. — На колко си сега, момче? След около месец трябва да почнеш седемнайсет, нали така?
— След две седмици — отвърна Хал с глас, изтънял от внезапния прилив на стари спомени за първите рождени дни и за всички тези години на неговото порастване.
— Седемнайсет… — рече Малачи, поглеждайки отново към Уолтър и Авдий. — Три години в мините и той ще бъде почти на двадесет.
— Три години! — изтръгна се вик от Хал.
— Да, три години — меко каза Уолтър. — Сред ония безименни и загубени хора ти самият можеш много по-успешно да станеш безименен и да се изгубиш, отколкото на всеки друг свят. Три години ще погребат напълно следите ти.
— И ще излезе друг оттам — каза Авдий.
— Но аз не искам да бъда друг!
— Ще трябва — рече му Малачи. — Или поне ако желаеш да останеш жив.
— Но това са три години! — повтори Хал. — Това е почти една пета от живота ми досега. Това е цяла вечност.
— Да — съгласи се Уолтър и Хал го изгледа отчаяно. Вземеше ли решение, Уолтър, най-мекият от тримата му възпитатели, най-трудно можеше да бъде разубеден. — Именно защото за теб, Хал, ще бъде цяла вечност, това ще бъде толкова полезно. При всичко туй, което се опитвахме да правим за теб, ние все пак те отгледахме в едно ъгълче, далеч от обикновените хора. Ние нямахме друг избор, но ти все още си осакатен от това. Сега си като парниково растение, което може да повехне, ако изведнъж бъде изнесено на открито.
— Парниково растение? — обърна се Хал към Малачи и Авдий. — Само толкоз? Малачи, ти казваше, че съм обучен колкото един среден дорсай на моята възраст. Авдий, ти рече…
— Бог да ти помага, дете — рязко го пресече Авдий. — Това, което представляваш сега, и това, което се опитвахме да направим от теб, е чест за всички нас. Ала помежду нещата, които не познаваш, са и обичаите на световете, а точно според тези обичаи ще трябва да живееш и да се бориш. Чак след това Бог ще те заведе към твоите победи и ще ти даде покой. Ти повече не можеш да се тикаш в ъглите и да вървиш по странични пътища — и аз би следвало да се усетя за това, когато предложих Нютън като място, където да отидеш. Ще трябва да отидеш сред обикновените мъже и жени и от сега нататък да започнеш да се учиш от тях.
— Те няма да поискат да ме обучават — рече Хал. — Защо да го правят?
— Не става дума те да те обучават, а ти да се учиш — поясни Авдий.
— Да се уча! — каза Хал. — Нищо друго не съм чувал от теб — от всички вас: „Научи това! Научи онова!“. Не е ли време да направя нещо повече от това само да уча?
— Няма нищо друго, освен ученето — заяви Уолтър и в гласа на Наставника Хал долови абсолютната убеденост на тримата мъже, които стояха насреща му, че той трябва да отиде на Коби. Това не бе нещо, за което можеше да спори с тях с успех. Той се сблъскваше не с мнението на трима други хора, а с един процес на пресмятане, който съставляваше част от възпитания у него начин на мислене. Този процес бе разгледал откритите пред него възможности и бе преценил, че най-сигурното за него бъдеще през следващите няколко години се крие на Коби.