— Ще се крие — мрачно каза Малачи. — Той вече не е момче, а мъж. Вие с Авдий непрекъснато забравяте това.
— Мъж? На шестнайсет? — попита Уолтър. Бързите старчески сълзи неочаквано навлажниха външните ъгълчета на очите му. — Толкоз бързо?
— Той е достатъчно мъж — изръмжа Малачи. — Е, кой идва? Или какво?
— Не зная — отговори Уолтър. — Това, дето току-що ти го показах, е просто устройство, което предупреждава, че се задава рязко увеличение на налягането на онтогенетичната енергия. Нали помниш, че ти казах, че едно от последните неща, които успях да ги накарам да свършат на Мара, беше да направят пресмятания за момчето. Изчисленията сочеха висока вероятност той да се сблъска с кулминация на налягането на текущите исторически сили преди седемнадесетата му година.
— Е, ако е само енергия… — изсумтя Малачи.
— Не се самозалъгвай! — каза Уолтър доста рязко за маранец. — Когато това стигне тук, ще се намерят хора или неща, чрез които то да прояви своето влияние, точно както торнадото се проявява чрез внезапен спад във въздушното налягане. Може би… — Той млъкна. Погледът на Малачи се бе отместил от маранеца. — Какво има?
— Вероятно това са Другите — спокойно рече Малачи.
Благородните му ноздри се разшириха, сякаш душейки захладняващия въздух, сега обагрен с небесно розовото сияние на залеза, което бе започнало да се стича между леко мацнатите с бяло планински върхове.
— Защо каза това? — Уолтър скришом се озърна, но не видя нищо.
— Не съм сигурен. Предчувствие — отвърна Малачи.
Уолтър долови хладината в него.
— Лошо постъпихме с нашето момче — почти прошепна той.
Очите на Малачи се преместиха обратно, за да се фокусират върху него.
— Защо? — попита настоятелно бившият войник.
— Обучавахме го за сблъсък с мъже — с мъже и в краен случай с жени — прошепна Уолтър, като се прегърби от усещането си за вина. — А тия дяволи сега беснеят из четиринадесетте свята.
— Другите не са дяволи! — отсече Малачи, без да си дава труд да говори тихо. — Смеси твоята кръв с моята и с кръвта на Авдий — смеси кръвта на всички Отцепени култури, ако щеш, и пак ще получиш хора. Хора като хора — нищо друго. Не можеш да извадиш от гърнето нещо, което не си сложил вътре.
— Мъже и жени, но Други. Хибриди. — Уолтър потрепери. — Хора с половин дузина таланти в една кожа.
— И какво от това? — изръмжа Малачи. — Човек живее, човек умира. Ако е живял добре и е умрял добре, какво значение има какво го е убило?
— Но това е нашият Хал…
— Който някой ден ще трябва да умре като всеки друг. Я се изпъчи! — промърмори Малачи. — На Екзотиките изобщо ли нямат гръбнаци?
Уолтър се стегна. Изправи се, задиша дълбоко и контролирано за няколко секунди, а сетне си наложи спокойствието като плащ.
— Имаш право — рече той. — Хал поне разполагаше с всичко, което ние тримата можехме да му дадем, като умения и знания. Той притежава творческите способности да стане велик поет, ако остане жив.
— Поет! — безрадостно каза Малачи. — Има няколко хиляди по-полезни неща, които би могъл да направи с живота си. Поетите…
Той млъкна. Очите му срещнаха Уолтъровите с рязко предупреждение.
Очите на Уолтър възприеха посланието. Той пъхна длани в широките ръкави на синята си мантия с жест на завършеност.
— Но поетите също са хора — каза той приветливо и небрежно като човек, който привежда някой лек довод заради самия довод. — Ето защо сред поетите от деветнадесети век например ценя толкова високо Алфред Нойс. Познаваш Нойс, нали?
— Трябва ли?
— Така мисля — рече Уолтър. — Разбира се, признавам, че в днешни дни никой не помни от неговите поеми нещо друго, освен „Разбойникът“. Само че „Приказки от кръчмата на русалките“ и оная друга негова дълга поема — „Шерууд“ — те и двете носят гениалност в себе си. Виждаш ли, има един пасаж, където Оберон, кралят на елфите и самодивите, разказва на своята свита за факта, че Робин Худ ще умре, и обяснява защо самодивите дължат на Робин…
— Никога не съм я чел — неучтиво издудна Малачи.
— Тогава ще ти цитирам нещо от нея — каза Уолтър. — Оберон говори на своите хора и разказва на един от тях, когото Робин веднъж е спасил от нещо, което онзи си е мислел, че е безобидно като паяжина. И това, което Нойс кара Оберон да каже, е — слушай сега: