— Не всеки — поправи го тя, а Хал се намръщи.
— Така ли?
Аджийла се усмихна.
— Ще се изненадаш какъв голям процент от всички хора нямат никаква представа за това как се движат космическите кораби.
— Предполагам — каза той малко умърлушено. — Но във всеки случай силовите панели не са чак толкова трудни за разбиране. По същество, това, което те правят, е същото, което би се случило с кораба, ако се осъществи онзи лош шанс от едно на милион. Просто след като се разпилеят, частиците му никога вече не се събират отново.
— Да — бавно отвърна Аджийла. — Хората говорят за грешките при фазовия преход, като за нещо романтично — като за някаква вселена на изгубените кораби. Само че това съвсем не е романтично.
Хал внимателно се взря в нея.
— Защо това те натъжава толкова? — запита той, покъртен от факта, че приветливостта й се бе изпарила.
Тя го погледна за секунда и каза:
— Чувствителен си.
Преди Хал да успее да реагира на това твърдение, Аджийла продължи.
— Няма ли за какво да съм тъжна? — запита тя. — Умирали са хора. За тях в това не е имало нищо романтично. Загинали или загубени завинаги са хора, които, ако бяха останали живи, биха могли да променят пътя на човечеството. Какво ще кажеш за Донал Грейм, който само преди стотина години е докарал четиринадесетте свята почти до това да станат едно общо политическо цяло? Той е бил само на тридесет и няколко години, когато тръгнал за Дорсай от Мара и така и не стигнал до там.
Хал повдигна рамене. Историята, на която тя се позоваваше, му беше донякъде позната. Но въпреки чувствителността, в която Аджийла току-що го бе обвинила, че притежава, той не бе в състояние да покаже особена симпатия към Донал Грейм, който все пак беше изживял почти една трета от нормалната продължителност на живота си, преди да изчезне. Хал усети, че Аджийла се бе вторачила в него.
— Ох, забравих! — възкликна тя. — Ти самият едва не си изчезнал така. Истински късмет е, че са те открили. Съжалявам. Изобщо не се сетих, когато повдигнах темата.
„Колко типично за нея“, помисли си той — защото вече мислеше за характерните й маниери, макар да я познаваше само от няколко часа — „да изтълкува по най-благоприятния начин безразличието му към нещо, което я бе покъртило дълбоко“.
— Нищо не си спомням за това — рече той. — Когато са ме намерили, съм бил на две години. От моя гледна точка, това спокойно би могло да се е случило и на някого другиго.
— Никога ли не си се изкушавал да се опиташ да установиш кои са били родителите ти?
Хал потрепна вътрешно. Беше се изкушавал стотици пъти. Беше плел хиляди фантазии, в които по някаква случайност ги откриваше някъде — все още живи.
Той пак повдигна рамене.
— Искаш ли да слезем в Архивите? — попита тя. — Мога да ти покажа факсимилета от цялата история на човечеството, от палеолитните пещерни рисунки от Дордоните, та до днес; както и всяко оръжие, предмет или машина, които някога са били направени.
— Добре — каза той и с усилие се отърси от мисълта за неизвестните си родители. — Благодаря.
Отидоха в Архивите, които представляваха друго помещение непосредствено под истинската метална кожа на Енциклопедията. Всички постоянни помещения оформяха под тази кожа слой с дебелина от десет до двадесет метра. С разположените отвън силови панели това местоположение бе също така безопасно, както навсякъде в самата сфера; а това подреждане освобождаваше огромното кухо вътрешно пространство за подвижните помещения.
Както обясни Аджийла, в действителност помещенията бяха постоянно в движение, като се местеха така, че да освободят пътя на целенасоченото движение на другите помещения, когато те се насочваха едно към друго. В лишения от гравитация център на сферата, където всяко помещение имаше своя собствена вътрешна гравитация, това движение беше почти незабележимо, обясни Аджийла, макар че всъщност Хал вече бе започнал да го долавя — не самото движение, а промяната в посоката. Той предположи, че дългогодишното познаване на процеса е създало у хората от постоянния персонал като Аджийла такава привичка, че те вече не го забелязваха.
Той я остави да приказва, макар че още преди години бе научил от Уолтър Наставника фактите, които тя му съобщаваше сега. Съзнаваше, че тя му говори не само за да го информира, а за да го накара да се отпусне.
Когато стигнаха до Архивите, се оказа, че те заемат едно много голямо помещение, което по съответен начин бе направено да изглежда чудовищно голямо. Налагаше се то да е достатъчно голямо, за да изглежда, че съдържа триизмерните изображения — в естествена големина и масивни на вид — на такива големи обекти като земния Колизей в Рим или построената от Нютън, Симфония на пламъците.