Секунда след като тя млъкна, сякаш очаквайки отговор от него, той каза:
— Някой друг ще трябва да поеме Енциклопедията, нали?
Тя поклати глава.
— За сега няма такъв човек. Съществува Съвет на директорите, който ще поеме властта и ще я управлява. По план Съветът е трябвало да поеме властта след смъртта на Марк Торе. Тогава Марк открил Там Олин и променил тази част от плана. Ако обаче сега Там умре без наследник, Съветът ще поеме властта и от тук нататък Енциклопедията ще бъде управлявана от него.
— А това е нещо, което ти не искаш да се случи?
— Разбира се, че не искам! — Гласът й стана твърд. — Там е работил цял живот, за да насочи Енциклопедията към това, което тя всъщност следва да прави, вместо да я остави да се превърне в една управлявана от комисия библиотека! Какво мислиш, че бих искала?
Сега очите й станаха съвсем зелени с онзи рядък отблясък, който може да оцвети пламъците от дървата в някой лагерен огън. Хал изчака още една секунда, за да й даде възможност да чуе ехото от собствените си думи в ушите си, преди той да й отговори.
— Трябва да искаш всичко, което ти е на сърце — каза той, повтаряйки онова, на което бе научен и в което вярваше.
Очите й гледаха изгарящо неговите още една секунда, а после тя сведе поглед надолу към чинията си. Когато проговори отново, силата на гласа й също бе паднала надолу.
— Аз… ти не разбираш — рече бавно тя. — За мен е много трудно…
— Но аз наистина те разбирам — отвърна Хал.
— Нали ти казах, че един от моите възпитатели беше екзотик. Той се казваше Уолтър Наставника.
От уроците на Уолтър той знаеше, че онова, което Аджийла има предвид, е, че й е трудно да го моли да остане на Енциклопедията, колкото и явно да беше, че го желае. Като екзотичка, на нея още от детството й би трябвало да й внушават никога да не се опитва да влияе на други хора. Това бе заради убеждението на екзотиците, че участието в историческия процес, било то и в най-малка степен, разрушава яснотата на погледа на изолирания и безстрастен наблюдател; а основната причина за съществуването си екзотиците виждаха в това, да начертават ходовете на историята изолирано и безстрастно. Те бленуваха единствено за някакъв завършек, към който могат да ги доведат тези ходове. Както обаче самата вече си бе признала повече или по-малко охотно, помисли си Хал, тя беше една странна екзотичка.
— Всъщност — каза й той, — ти настояваш по-добре за моето оставане тук, когато не говориш за това, отколкото би могла, ако използваше думите си.
Хал й се усмихна, за да я подкани да му се усмихне в отговор, и почувства облекчение, когато тя го стори. Това, което й каза, бе казано тромаво, ала въпреки това беше истина, а тя бе твърде интелигентна, за да не види това. Ако тя бе привела разни доводи, той щеше да разполага с още някого, освен със себе си, заради когото да подрежда своите собствени доводи против оставането си. По този начин той оставаше да спори със собствените си желания, което, както тя би могла да предположи, може би правеше от него самия далеч по-труден за побеждаване противник, отколкото бе тя самата.
Сега обаче съвестта му впи зъбите си в него. Той знаеше, че я кара да се надява — което беше нечестно. Той не бива да се предава и да остава тук. Но тъй като тя бе екзотичка и тъй като той знаеше какво означава това, доколкото засяга нейните убеждения, Хал не бе способен да измисли никакъв начин да й го обясни, без да я нарани или разстрои. Почти отчаяно той си помисли, че не знае достатъчно за нея — достатъчно за нея, като уникален индивид — за да разговаря с нея. А и нямаше време да научи кой знае колко.
— Ти откъде си? Мара? Култис? — запита той, подхвърляйки наслуки. — Как тъй се озова накрая тук?
Аджийла неочаквано се усмихна.
— О, аз бях особнячка — каза тя.
— Особнячка? — Насаме той бе наричал тъй себе си. Само че не можеше да си представи някой да използва това прозвище за човек като нея.
— Добре де, тогава да речем, че бях една от особняците — отвърна тя. — Ние се наричаме така сами. Чувал ли си някога за един екзотик от Мара на име Падма?
— Падма… — Хал се навъси.
В името имаше някаква странно позната нотка, сякаш бе чувал Уолтър или някой от другите си възпитатели да го споменава, но нищо повече. Паметта му, както и всичко останало у него бе фино тренирана. Ако му бяха говорили за този човек, би следвало да е в състояние да си спомни. Но ровейки се из паметта си, сега той никъде не можеше да намери каквото и да било ясно позоваване за някой наречен Падма.