Той погледна часовника на китката си. Пръстенът, който бе нагласен на местното време, показваше, че по разписание остава малко по-малко от час и половина до отделянето на неговия кораб от дока, току под изградената от метал и силови панели кожа на Енциклопедията.
Докато умът му все още бе в плен на неясния блян, Хал стана и пресече стаята, за да намери пътната чанта, с която бе пристигнал на Енциклопедията. Преди да проумее какво върши, вече я държеше в ръце.
Той се изсмя.
Вече беше потеглил за Коби.
Разбирането му дойде като притъпен, но очакван шок. И сетне внезапно осъзна, че това не е защото мъртвите ръце на Уолтър, Малачи и Авдий са се протегнали, за да го направляват против волята му. Нито пък пресметливостта на неговото обучение осъществяваше против волята му своето решение чрез някакъв вбит в ума му лост. Той просто знаеше — по причини, които не бе в състояние ясно да формулира — че се налага да тръгне, и чутото от Аджийла и преживяното при по-раншната му работа с Енциклопедията наместо да отслабят тази увереност, я затвърждаваха.
Унило се зае да събира необходимите оскъдни документи и лични вещи. Да се преструва, че въпросът за оставането му тук все още е открит, означаваше да мами не само Аджийла, но и себе си.
На масата, той не се бе оказал в състояние да изправи Аджийла пред тази истина. Знаеше, че като екзотичка тя не би го притиснала да дава обяснения, но все пак би заслужавала — и все още заслужаваше известно обяснение. Само че той не би бил способен да й го даде. Така че, в крайна сметка той просто се измъкваше от Енциклопедията крадешком — така, както всъщност се бе и вмъкнал. А съобщение за нея и за Там щеше да изпрати по-късно, след като невъзвратимо бе поел пътя си сред звездите.
Събра нещата си, набра номера на своя изход от контролното табло в стаята и излезе през диафрагмата в един къс коридор. Коридорът го отведе надолу към друг изход, покрай още един екран, където възрастна жена небрежно прелисти документите му и Хал влезе в чакалнята на космодрума.
Трябваше да изчака четиридесет минути, преди да може да се качи на кораба. Пет минути по-късно обаче, вече беше в каютата си, а след още четиридесет минути корабът затвори врати и излетя. Високоговорителят над главата му се пробуди.
— Първи фазов преход след два часа — рече той. — Първи фазов преход след два часа. Веднага след прехода ще бъде сервирана вечеря. Всички каюти отляво са първа смяна, всички каюти отдясно — втора смяна.
Каютата на Хал беше отляво, но той не усещаше глад, макар че доколкото се познаваше, след два часа вероятно щеше да бъде гладен като вълк — както обикновено. Приседна на едната от двете фиксирани седалки в каютата — онази, дето беше разположена под сгънатото към преградата легло.
След фазовия преход нямаше да има пряка връзка с Енциклопедията. За един миг щяха да се озоват на светлинни години разстояние и най-бързият начин за връзка щеше да се окаже съобщение, отнесено от някой кораб, запътил се към Земята. Във всеки случай Хал не желаеше да разговаря очи в очи с Аджийла. Нещо дълбоко в него обаче се бунтуваше срещу това да изчака, докато не се отдалечи достатъчно много, преди да й съобщи решението си.
Тя щеше да гледа часовника и да си мисли, че той е решил да не потегля и че работи с Енциклопедията — и щеше да получи съобщението му нейде около вечеря.
Хал се надигна, отиде до миниатюрното бюро, долепено до преградата на каютата, седна на втората седалка и набра номера на корабния комуникационен център. Екранът светна и се показа масивен мъж, облечен в бялата униформа на екипажа.
— Бих искал да пратя съобщение до Енциклопедията — каза Хал.
— Добре. Искате ли да бъде лично шифровано? Писмено или устно да бъде то?
— Устно — отвърна Хал. — Зарежете личната шифровка. Съобщението е до Аджийла, специалният помощник на директора. „Аджийла, съжалявам. Налага се да замина“.
От екрана собственият му глас повтори думите.
— Аджийла, съжалявам. Налага се да замина.
— Това ли е всичко? — каза човекът от кораба.
— Да. Подпишете го… Името ми е Хал Мейн. — И бързо се поправи. — Почакайте, я добавете… „веднага щом мога, ще видя двама ви отново“.
Екранът пак повтори думите му.
— Аджийла, съжалявам. Налага се да замина. Веднага щом мога, ще видя двама ви отново. Хал Мейн.
— Така добре ли е? — запита служителят. — Или предпочитате последното изречение да е като послеслов?
— Не, така е добре. Благодаря ви.