Очевидно това бе просто място за отдих. Беше доста пълно, но вътре имаше само една жена, а останалите бяха мъже. Имаше бар и повечето от хората на него пиеха от халби от сребрист метал, които трябва да събираха поне половин литър. На всеки друг свят такива халби щяха да струват наистина скъпо, ала тук те може би бяха най-евтиният начин да се намалят загубите от счупени съдове.
Хал се обърна към офиса и почука на вратата, след като не успя да открие копче за звънеца, а после — когато не чу нищо — си позволи да влезе.
Вътре имаше един висок до кръста тезгях, който разделяше помещението напреки, а зад него — две бюра. Заето бе само едното, като мъжа зад бюрото бе на средна възраст, оплешивяващ и масивно сложен. Той имаше вида на човек, който не прави нищо друго, освен да седи зад разни бюра. Хвърли бегъл поглед към Хал.
— Тук не чукаме — рече той и протегна ръка, без да става. — Документите.
Хал се приведе над тезгяха и съумя да ги подаде, без стъпалата му да се откъснат от пода. Мъжът зад тезгяха ги пое и ги прекара през процепа на бюрото.
— Готово — каза той, като ги подаде обратно и Хал трябваше отново да се разтегли през тезгяха, за да си ги върне. — Намери си койка отзад. Проверката и назначенията са в осем и половина сутринта. Аз се казвам Дженисон, но ти ще ми викаш Началник.
— Благодаря — по навик каза Хал и Дженисон за пръв път вдигна очи от бюрото и наистина се вгледа в него.
— На колко си? — попита.
— Двайсет — отвърна Хал.
— Аха — кимна Дженисон.
— Има ли наблизо някое заведение, където мога да хапна нещо? — запита Хал.
— Аз ще ти продам пакетирана храна — рече Дженисон. — Имаш ли кредит?
— Ти ми видя документите.
Дженисон затрака по клавиатурата и погледна екрана на бюрото си.
— Готово — каза той. — Вписах ти в дълг цената на един пакет храна. — Завъртя платформата си и докосна стената зад гърба си, а тя се отвори и разкри един фризер. Той извади от фризера едно бяло запечатано пакетче и го подхвърли към Хал.
— Благодаря — рече Хал.
— Трябва да се откажеш от тоя навик — каза Дженисон.
— Какъв навик? — попита Хал.
Дженисон късо се изхили и се върна към работата си, без да отговори.
Хал взе пакетчето и чантата си и излезе от офиса в задното помещение срещу клетките. Когато стигна до тях, видя, че във всяка има по две двуетажни койки край всяка страна на клетката, така че във всяка имаше място за спане за осем човека. Койките стояха край стените на клетката на малко разстояние от стената от пръти, пред и между клетките, която опираше в плътна стена, зад която би трябвало да е скалата на пещерата, издълбана, за да се оформи това пространство. В първите няколко клетки, които доближи, имаше по двама-трима души, всичките дълбоко заспали. Хал продължи назад, докато не видя, че няма ни една клетка без поне един човек в нея.
Накрая си избра тази, чийто единствен обитател беше мъж, седнал на една от долните койки към задната страна. Вратата на клетката беше отворена и Хал влезе малко колебливо вътре. Мъжът, жилав индивид в края на тридесетте или началото на четиридесетте дълбаеше къс от нещо, което изглеждаше като сив метал, но трябва да беше съвсем меко. Ножът и металът увиснаха в ръцете му, докато той наблюдаваше влизането на Хал. Лицето му беше безизразно.
— Здрасти — рече Хал. — Аз съм Тад Торнхил. Току-що подписах договор да работя тук.
Другият не каза нищо. Хал махна с ръка към долната койка срещу тази, на която седеше мъжът.
— Тази заета ли е? — попита.
Мъжът го гледа още една секунда, все още без никакво изражение, а сетне проговори.
— Тая ли? — каза. Гласът му беше хрипкав, сякаш ръждясал от слаба употреба. — Не, тя не е ничия.
— Тогава я взимам. — Хал хвърли чантата си на този край на койката, където беше възглавницата, в ъгъла откъм задната стена. Седна и започна да разопакова запечатания пакет храна. — Не съм ял, откакто напуснах кораба.
Другият мъж пак не каза нищо, а се върна към резбоването. Хал разгърна пакета и през прозрачната пломба видя, че е някаква пържола с печен зеленчук, който приличаше на небелен домат, парче хляб и малък калъп от нещо, което приличаше на шоколад, но вероятно беше синтетично. Сега, когато външната пломба бе счупена, усети как пакетът автоматично се загрява в ръцете му. Изчака обичайните шестдесет секунди, счупи прозрачната пломба и започна да яде. Храната беше безвкусна и много кашкава, но приятно затоплена, тя запълни празния му стомах. Хал изведнъж се сети, че е забравил да поиска от Дженисон нещо за пиене. Погледна към другия човек, който усърдно оформяше своето парче метал в нещо като статуетка на човек.