— Не — каза Хал, — не съм.
Той съзнаваше, че разговорът по другите койки е замрял. Останалите мъже в клетката трябва или да бяха заспали, или ги слушаха. Хал усети засиленото им внимание към него. Като диво животно или като много малко дете той почти не обръщаше внимание на това, което другият казваше, а слушаше как го казва — тона на гласа, начина, по който седеше мъжът и всички останали невербални сигнали, които другият мъж излъчваше.
— … и първия път, когато слезеш в мината, те чака нещо, дет’ никога няма да го забравиш — говореше резбарят. — Всички си мислят, че долу ние само бутони натискаме. По дяволите, не, ние не натискаме бутони. На Коби ние просто не натискаме бутони. Ще видиш.
— Какво имаш предвид? — запита Хал.
— Ще видиш… — рече резбарят. Един от другите обитатели на помещението — от една горна койка близо до вратата, неочаквано започна да си свирка и резбарят повиши глас. — Повечето време работиш в някой забой, дет’ е толкоз нисък, че не мож’ се изправи, и дълбаеш рудата, а жегата от газа, дето факлата ти го изпарява, кат’ режеш скалата, се увеличава тъй, че ще те опече.
— Но тази работа се върши по-лесно от машини — каза Хал, като си припомни някои от уроците си. — Трябва само…
— Не и на Коби — отсече резбарят. — На Коби ний с теб сме по-евтини от машините. Ще видиш. Тук обесват човека, ако закъснява прекалено често за работа.
Хал се облещи в мъжа. Не можеше да повярва на ушите си.
— Кат’ си помислиш, това е правилно — хитрееше резбарят. — Мислиш си, че тия неща, дето са ти казали за съдия-адвоката, не могат да бъдат верни? Слушай, той може да ти изтръгне ноктите и всичко друго, за да те накара да говориш. Тук туй е законно; и ако те арестуват, го правят само от общи съображения, за в случай, че имаш да им кажеш нещо, дет’ не го знаят. Три дни в ареста и аз съм виждал мъж на двайсет години…
Всичко стана много бързо. По-късно Хал предположи, че инстинктът в него трябва да е доловил някакъв слаб шум, който го е предупредил, ала единственото, което знаеше в този момент, бе, че нещо го е накарало внезапно да погледне встрани, към входа на клетката. В този миг той видя лицата на всички останали обитатели, които надничаха от края на койките си, хищно поглъщайки го с поглед. Почти до него откъм входа бързо приближаваше висок, кокалест мъж на четиридесет и няколко години с лице остро като брадва, изкривено от безумна ярост, който замахваше отвисоко с една от металните халби към тила на Хал.
Хал реагира така инстинктивно, както би подложил ръка, за да се предпази от падане. Откакто се помнеше, се бе упражнявал под напътствията на Малачи и упражненията му отдавна бяха загубили всяка съзнателна връзка с истинската цел, за която са били измислени отначало. Те бяха просто физически игри, които го караха да се чувства добре — така, както правеха това плуването и бягането. Сега обаче, когато нямаше никакво време за мислене, тялото му реагира автоматично.
В действията му имаше внезапност; всичко стана много ясно и много бързо, без никакво забавяне. Преди още сам да го осъзнае, той се бе надигнал, обърнал и захванал налитащия мъж, и бе повдигнал и понесъл тежкото атакуващо тяло във въздуха, използвайки собствената му инерция, за да го бухне в каменната стена. Мъжът се удари с тежък, тъп звук и се срути в основата на стената, където остана, без да шавне повече.
Отново без никакво съзнателно забавяне, Хал забеляза, че се е обърнал и наблюдава всички останали в клетката — напрегнат като струна, устойчив, изчакващ. Те обаче лежаха неподвижно, както и преди, а на лицата на някои от тях все още стоеше онзи хищен израз. Ала и на тези лица, на които все още стоеше, той избледня, и сега всички го гледаха тъпо, оглупели от изумление.
Хал продължи да стои, без да помръдва на мястото си. Не чувстваше нищо, ала би реагирал и при най-малкото движение на някой от тях; и всички те изглежда схващаха това. Дишаха през зиналите си уста без звук и го зяпаха, и мигът се удължаваше и удължаваше, докато част от напрежението в клетката започна да се изцежда, сякаш бе пясък от счупен пясъчен часовник.
Полека-лека мъжът от най-отдалечената от него вдясно долна койка бавно протегна крак и го спусна на пода, бавно постави и втория и полека-лека се изправи. Предпазливо тръгна заднешком, докато не мина през врата на клетката. Тогава се обърна и бързо се отдалечи. Хал стоеше все тъй неподвижно, докато другите един по един се изнизаха на свой ред. Накрая остана сам с неподвижната фигура на пода.
Обитателите на другите клетки около него не издаваха и звук. Хал се огледа вляво и вдясно и всички, които видя, извръщаха поглед встрани. Той се обърна, за да погледне надолу към скупченото до стената тяло. За пръв път му хрумна, че човекът може и да е мъртъв. Беше го засилил с главата напред в една каменна стена — нищо чудно вратът му да бе счупен.