След двайсетина минути влакът, който Хал чакаше, пристигна, и той се качи. Мината, където бе назначен, се намираше на юг от Хала Стейшън, но в посока обратна на космодрума — почти на половината разстояние, което Хал бе пропътувал отначало. Във вагона, където се бе качил, почти нямаше други пътници, а и никой от тях не показваше каквото и да било желание да общува, което го освободи от необходимостта да спъва разговорите. Можеше спокойно да си седи и да мисли. Това и направи в крайна сметка.
Чувстваше се странно празен и самотен. Отново бе срещнал някой, когото бе харесал, само за да го остави след миг зад гърба си. Като се изключи това, в случая със Сост, той все още имаше за компания съвета му. Този съвет обаче не бе лесен за следване. Хал никога не би си помислил, че е човек, който не стои на едно място физически и дърдори прекалено много. Неговата представа за самия него бе за човек, който е едва ли не твърде спокоен и едва ли не твърде мълчалив. Само че щом бе направил впечатление на Сост, като прекалено активен и приказлив, сигурно е шавал и говорил повече, отколкото трябва, защото иначе възрастният човек не би се спрял точно на тия характеристики.
Голият съвет обаче беше хладен спътник. Хал си помисли, че изглежда му е писано накрая да остане сам-самичък на света. Може би е трябвало нещата да тръгнат по тоя начин, та животът му да се насочи в нужната посока. Щом искаше да стане невидим за Другите, които може би го издирваха, вероятно не можеше да си позволи риска да завързва приятелства. Беше възпитаван — особено от Уолтър Наставника — автоматично да се пресегне и да влезе във връзка с всички други хора наоколо. Сега обаче щеше да му се наложи да се упражнява не просто да насъздава приятелства, но и да отблъсква всеки, който се опита да се сприятели с него.
Единственият начин да бъде сигурен, че никой друг няма много да се натиска да се сближи с него, беше да се превърне в самотен индивид със здраво стиснати устни. Призраците на Уолтър, Малачи и Авдий бяха прави. Първата им заповед беше да оцелее — с всички възможни средства — докато не стане достатъчно възрастен и достатъчно силен, за да се защитава срещу Блейс Аренс и брат му Дахно.
Във всеки случай, какъвто и метод за оцеляване да избереше, едно бе сигурно. От сега нататък не можеше да си позволява лукса да оставя нещата просто да му се случват. Налагаше се да поеме контрола над живота си и да го направлява натам, накъдето той искаше да отиде. Да продължи да се оставя на обстоятелствата и волята на другите беше сигурна покана за катастрофа. Все още нямаше представа как да установи такъв контрол, но щеше да се научи.
На гребана на високата вълна от самота и злочестина у него пристигна мисълта, че очевидно именно в туй трябва да е изкласяването — да приеме необходимостта да върши неща, за които няма идея как да свърши и да носи отговорността сам, защото няма никой друг, на когото да може да я повери. Помисли си, че ще трябва да стане като въоръжен кораб, който не принадлежи на никоя нация, който пътува винаги сам и изпразва оръдията си веднага щом забележи, че някой друг се осмелява да го наближи.
Само че се налагаше да го стори сега! Седнал на меката седалка във влака и приласкан от слабите вибрации на вагона, който летеше през безкрайните тунели в планетарната кора на Коби, той се унесе в сън, като си казваше, че трябва да открие как да стори всичко това по някакъв начин…
Събуди се малко преди да стигне спирката си и докато влакът започне да намалява скоростта, за да спре, вече бе съвсем буден. Надигна се и стана, слезе на перона на гарата и влезе в едно помещение, където — както и на Хала Стейшън — на едно от няколкото бюра седеше един-единствен интервюиращ.
— Документите — каза интервюиращият, когато Хал влезе, и автоматично протегна ръка.
Хал изобщо не понечи да извади документите си, а само попита:
— Къде е „Гест Хаус“.
Ръката на интервюиращия бавно се отпусна на плота на бюрото. Той дълго и неуверено погледна Хал.
— „Гест Хаус“? — отвърна най-подир. — През задната врата и две улици вдясно. Ще забележиш табелата.
Хал тръгна към вратата, усещайки как очите на интервюиращия го следват. Нямаше никакъв начин човекът да знае дали Хал е новоназначен по разпределение, или не. Очевидно другият не бе достатъчно сигурен в себе си, за да направи проверка и да установи това. Съветът на Сост беше много добър.