Хал намери „Гест Хаус“ и влезе във фоайето му, което във всяко едно отношение бе идентично с фоайето на „Гест Хаус“ в Хала Стейшън. Само че зад плота на регистрацията вместо възрастния мъж, с когото се бе сблъскал в „Гест Хаус“ в Хала Стейшън тук стоеше ниска млада жена. Хал остави чантата си на пода, регистрира се, че е пристигнал, и подаде своите кредитни и работни документи.
— Нает съм от мина Йоу Ди — й каза той. — Има ли някакъв начин да получа превоз до там, ако е на голямо разстояние?
Администраторката в „Гест Хаус“ имаше кестенява коса и приветливо лице с формата на жълъд.
— Нали не желаете да чакате на крайната спирка, докато пристигнат всички останали работници, та сетне да пътувате с транспорта на компанията? — попита тя. — Не, нали? Аз мисля, че няма да искате. Всички вие ще бъдете прибавени към бригадите от дневната смяна, така че те ще организират вашия оглед тази вечер след вечеря. Дотогава можете спокойно да се настаните тук, а нашата дежурна по техническото обслужване ще ви закара там срещу дребно заплащане.
— Благодаря — каза признателно Хал и моментално се ядоса на себе си, задето не бе успял да се държи по-неразговорчиво и недружелюбно. Не беше лесно да се нагоди към всичко изведнъж.
По-късно дежурният по поддръжката — момиче, което беше по-младо от него — го закара до мината. Централният й район беше едно много просторно пещерно пространство, в което се намираше входът — няколко конструкции, изградени от нещо, което изглеждаше като бетон, включително канцелариите и спалнята за преминаващи — момичето от техническото обслужване му ги посочи и назова кое какво е — скупчени около трите страни на една открита площ, която изглежда бе наполовина зона за отдих и наполовина гара за разпределение на товарни вагони, където вече се бяха събрали доста хора.
— Изглежда, че всички са готови да започнат вашия оглед — каза техническата сътрудничка, когато Хал слезе от малкия товарен камион, с който го беше докарала. — Оттатък вляво ония шестимата, които виждаш, са другите кипове като теб.
Хал взе чантата си и тръгна. Съзнаваше, че доста хора от тълпата миньори, които стояха наблизо — не можа да види нито една жена — се извърнаха да го изгледат, когато минаваше. Той си постави за цел да пренебрегне това и отиде направо до шестимата, които му бе посочило момичето. Сред тях имаше една слаба жена в началото на двадесетте години с кестенява коса и чип нос, която носеше работно яке и панталони от някакъв груб материал, каквито носеха и мнозина от мъжете, които стояха наоколо. Тя се вторачи в Хал, като леко се намръщи.
Той тъкмо се присъедини към останалите, когато един висок мършав миньор поне на петдесет години, излезе от тълпата зяпачи, хвана грубо Хал за лакътя и го обърна към себе си, така че двамата се озоваха лице в лице.
— Току-що пристигаш от Хала Стейшън?
В гласа на мъжа се долавяха някои от характерните за Дружествените светове нотки, макар нищо друго у него да не показваше, че той произлиза от същата Отцепена култура, която беше създала Авдий.
— Да — каза Хал, като го погледна почти хоризонтално право в лицето. Онзи го пусна и се върна в тълпата, без да каже нищо повече.
Зяпачите се размърдаха и обърнаха лица към вратата, която момичето от поддръжката му бе посочило като канцелария на управата. От вратата излезе един много изправен шкембелия с начупена сива коса и нетърпелива физиономия и застана на най-горното от трите стъпала, водещи надолу към обграденото място.
— Хайде, бригадири — извика той, а сухият му остър баритон заглуши останалите звуци от тълпата. — Къде сте? Кой има нужда от хора?
Мнозинството от тълпата се оттегли назад, оставяйки след себе си четирима мъже, всеки от тях малко встрани от останалите. Единият беше мършавият петдесетгодишен човек, който говори с Хал. Другите бяха между тридесет и петдесетгодишни: единият бе кльощав тъмен мъж на четиридесет и няколко, другият изглеждаше като по-млад вариант на Сост — едър русокос човек на тридесетина, а третият беше нисък, много широкоплещест и силен на вид човек с топчеста глава и гарвановочерна коса, който спокойно би могъл да бъде на всяка възраст между тридесет и шестдесет.
— Добре. Кой има предимство за първото назначение? — викна мъжът от стълбището. — Ти… Бийсън, нали?
— Аз — каза кльощавият тъмнокос човек.
— Добре. — Мъжът на стълбището погледна разпечатката в ръката си. — Тонина Уейл!
С доволно изражение единствената жена между киповете — същата, която не бе престанала да гледа Хал, отиде при Бийсън. Неколцина мъже от тълпата зад четиримата бригадири я приветстваха, сякаш бяха стари познайници.