— Следващият? Чарлий? — Едрият, приличащ на Сост мъж кимна. — Пада ти се Морган Амдур. Морган Амдур, кой си ти?
Мъжът до Хал пристъпи леко напред.
— Добре — отрони сухо едрият мъж.
Мъжът до Хал отиде при него.
— Анио Юан, пристъпи напред!
Най-отдалеченият от Хал кип направи крачка напред.
— Джон, твой е.
— Добре — каза широкоплещестият бригадир с гарвановата коса.
Анио Юан, който също като Хал бе очевидно новак, се огледа несигурно.
— Иди при Джон Хейкила, Юан — каза мъжът на стълбището. — Тад Торнхил.
Хал пристъпи напред.
— Уил, той е твой. Торнхил, твоят бригадир е Уил Нани…
— Не го ща! — Думите на високия кльощав човек бяха изречени достатъчно високо, за да отекнат от стените на заобикалящите ги постройки.
Хал усети онова гадно свиване на стомаха, което се усеща при внезапно падане на бърз асансьор.
Седма глава
— Имаш ли определена причина или е безапелационно? — настоя сивокосият.
— Чух, че е размирник — гласът на Уил Нани отново се разнесе болезнено ясно над откритото пространство.
— Добре — каза мъжът на стълбите. — Торнхил, отстъпи назад. Уолъс Картър?
Най-дребният кип пристъпи напред точно когато Хал отстъпи назад.
— Твой е, Чарлий.
— Добре.
— Джоханис Хевелиъс.
— Твой е, Бийсън.
— Става.
Двамата отидоха от другата страна. Хал остана сам-самичък.
— Така-а. Последно извикване за Торнхил. На всички вас не ви достига поне по един работник. Уил Нани, не го ли искаш?
— Не.
— Бийсън?
— Не е за мен.
— Чарлий?
— Не е за мен.
— Джон? Последен шанс.
Якият нисък мъж се извърна и с поклащаща се походка отиде при Уил Нани.
— Кажи ми какво си чул за него — каза той.
Нани се приведе и тихо каза нещо на ухото на Хейкила. По-ниският мъж го изслуша, кимна и се обърна към мъжа на стъпалата.
— Аз ще го взема.
Хал бавно тръгна по равната повърхност на площадката към Джон Хейкила. Якият бригадир, който го бе поискал, говореше с Анио Юан. Хал изчака разговорът да свърши, а сетне Хейкила се обърна и го погледна.
— Ела с мен — каза той.
Хейкила поведе Хал, но не към спалнята, накъдето, след като мъжа на стъпалата се върна в канцеларията на управлението, се запътиха всички, а в противоположната посока, към един свободен ъгъл в отсрещната страна на площадката. Сетне спря и се обърна към Хал. Известно време той го гледа мълчаливо.
— Обичаш да се биеш, а? — попита го той. Гласът му бе тенорово висок, но твърд.
— Не — отговори Хал. Той се разкъсваше между желанието думите му да прозвучат убедително на Хейкила и старанията си да поддържа немногословния необщителен образ, който му бе препоръчал Сост.
— Аз чух други работи. Уил ми каза, че вчера ти си вкарал един мъж в болницата в холдинговата зона на Хала Стейшън.
— Той се опита да ме удари с метална кана, когато не гледах към него — рече Хал. — Беше нещастна случайност, че се озова в болницата.
Хейкила доста време се взира студено в него.
— Мислиш ли, че можеш и мен да вкараш в болницата?
Хал се вторачи в него, внезапно настръхнал от предпазливост, която далеч не подхождаше на годините му. Лицето на другия мъж беше само на двайсетина сантиметра от неговото. Топчестата чернокоса глава едва стигаше до очите на Хал, ала огромният му гръден кош и ръцете сякаш затулваха половината от нещата зад гърба му. Той сигурно тежеше почти два пъти повече от Хал — в изпитаните мускули и кости на възрастен човек, а освен това в начина, по който стоеше, имаше някаква заплаха, която слагаше върху му ясен отпечатък, че той не е просто някакъв обикновен опитен боец. За да може някой толкова лек и млад като Хал да има каквато и да било надежда да спре такъв човек — и знанието, както и отговорът, дойдоха от времена, надхвърлящи годините на Хал, по-стари и от уроците на Малачи — той би трябвало да го убие и то да го убие бързо. Сега Хейкила изчакваше уверение, че Хал е достатъчно умен, за да не подхваща бой с него. И Хал даде това уверение, като стана ясно, че при отговора си той не би могъл да излъже. Не и ако от сега нататък трябваше да живее и работи редом с този мъж.