— Ако ме нападнеш така, както направи онзи човек в Хала Стейшън — тежко каза Хал, — ще се наложи да опитам. Но аз не желая да се бия — с никого.
Хейкила продължи да го гледа остро. После остротата бавно изчезна и на кръглото лице се показа нещо като озадаченост.
— Тогава, това е добре — бавно изрече най-накрая той. — Защото в моята бригада няма да има побоища. Ние нямаме време да се бием. Нямаме време за нищо друго, освен да вадим руда. Разбра ли ме?
Хал кимна. Неочаквано установи, че предпочита да бъде в бригадата на този мъж, отколкото на който и да било друг от намиращите се тук бригадири.
— Ако ми дадеш възможност — каза той на Хейкила, — ще видиш, че говоря истината. Аз не съм размирник.
Хейкила го гледа още една секунда.
— Наричаш Уил Нани лъжец?
— Аз не знам какво е чул той — рече Хал, — но каквото и да е било, той не е чул нещата така, както се случиха.
— Така ли? — Хейкила продължаваше да го фиксира с поглед, но и последната следа от заплахата, която Хал бе доловил да присъства в бригадира, бе изчезнала. — Проклет да съм, ако разбирам нещо. Колко голям беше онзи кип, дето си го трупясал?
— Горе-долу на моя ръст, но по-стар.
— Аха. Наистина стар?
— Не беше истински стар… — каза Хал и изведнъж схвана, че може би думите му загатват прекалено много в нежелана посока. — Само че той ми налетя отзад, без никакво предупреждение. Аз просто се опитах да се спася. Той се удари в стената.
— Казваш, че той сам се е пратил в болницата?
— Да… в известен смисъл.
Хейкила кимна.
— Проклятие — каза отново и продължи да гледа изучаващо Хал. — На колко години си?
— На двайсет.
— Двайсет! — изпръхтя Хейкила.
— … ще ги направя догодина — отчаяно заяви Хал.
— Сигурно — каза Хейкила. — Сигурно си на толкоз. — И пусна една накъсана въздишка от дълбините на широкия си гръден кош. — Добре, тогава идваш с мен — реши той. — Но работата в мините е тежка. Добре е да го знаеш.
Обърна се и закрачи през празната площадка към спалнята.
— Оная жена, първата, която я избраха, нали и по-рано е била миньор? — запита Хал, когато го догони.
— Аха — рече Хейкила. — Точно тук, в Йоу Ди.
— Щом тя може да го върши — каза Хал, като си представяше относително дребното й телосложение, — и аз ще мога.
Хейкила изпръхтя отново. Този път това беше почти смях.
— Така ли мислиш? — запита той. — Виж какво, ти гледай просто да ми покажеш, че искаш да работиш, или след първата смяна излиташ от моята бригада. Моята бригада воюва за най-високата квота в тази мина. Изкараш ли първата смяна, ти давам две седмици да позаякнеш. И ако тогава не се справиш — вън!
Когато приближиха спалнята, Хал откри, че най-сетне е установил нещо, което го безпокоеше още от самото кацане на Коби. Тъй като обитаемата зона на планетата беше под земята, истинско открито пространство не съществуваше. Миризмите, слънчевата светлина и още една дузина дребни природни сигнали не натрапваха тук своите различия, за да му напомнят, че вече не е на Земята. Въпреки това още откакто беше напуснал кораба, у него се бе зародило едно непрестанно усещане за нещо чуждо. Сега той изведнъж осъзна какво го пораждаше.
Тук нямаше почти никакви сенки. Тук, на площадката, високо над главата в тавана на пещерата имаше хиляди осветителни тела, като светлината от тях идваше от всички страни и не се променяше. Дори там, където имаше сенки, те също бяха постоянни. Тук никога нямаше да има нито нощ, нито ден. Изведнъж му хрумна, че може би ще е истинско облекчение да слезе в мината и да се измъкне от тази разположена по-високо зона, където времето изглеждаше спряло завинаги.
Стигнаха до спалнята. Той последва Джон Хейкила вътре и двамата минаха през района на рецепцията, по един тесен коридор, с поредица врати на всяка стена, някои от тях отворени, но по-голямата част затворени, входове на нещо, което изглеждаше като поредица от единични стаи. Продължиха до края на коридора, където Джон спря и го пусна да мине в една стая, която изглеждаше един път и половина по-голяма от другите, които Хал бе зърнал през отворените им врати, докато вървяха по коридора. В тази стая имаше не само легло, чифт удобни платформи за седене и малко бюро за писане, но и голямо бюро от канцеларски тип. Точно на това бюро Хейкила се настани, протегна дебелата си квадратна длан и произнесе думата, която Хал бе започнал да чува дори и в съня си: