— Документите.
Хал ги извади и му ги подаде. Бригадирът ги прокара през напречния процеп на своето бюро, набра някакъв код на разположената до процепа клавиатура и върна документите на Хал. От процепа излезе един отпечатан лист и той го подаде на Хал.
— Нает си на работа като кип — каза Джон. — Една петнайсета от дяла на бригадата и открита сметка за цялото необходимо оборудване, припаси и разходи за живеене. — Той протегна ръка към Хал, който автоматично я стисна. — Аз съм Джон — каза бригадирът. — Ти си Тад. Добре дошъл в бригадата.
— Джон… — започна Хал, като погледна разпечатката в ръката си. — Не разбирам… Не ме ли нае ръководството на мината?
— Тук ние правим заявки и сключваме договори като подизпълнители, както правят повечето честни мини — рече Джон, като го гледаше. — Ти и аз работим за бригадата. Единствената разлика между теб и мен е, че аз съм бригадир — върша цялата писмена работа и взимам всички решения. И аз получавам най-големият дял.
Той се изправи на крака.
— До края на следващите две седмици сме дневна смяна. Добре ще е да си настроиш алармата за четири и тридесет, ако искаш да закусиш до пет и да се строиш в пет и трийсет с цялото си оборудване. Хайде, ще ти покажа твоята стая.
Той стана от бюрото и поведе Хал по коридора до една от вратите. Като я отвори, зад нея се показа стая, в която всичко беше подредено и готово за настаняване.
— Хората от поддръжката на общежитието се грижат за обикновеното почистване — обясни той. — Ако нацапаш прекалено много, уреждаш въпроса с тях: или почистваш сам, или им плащаш допълнително от твоята сметка. По-добре си го уреждай сам, защото ако те дойдат при мен, то това ще ти струва доста повече.
Хал кимна. Когато остави чантата си на леглото, видя, че чаршафите са от синтетична тъкан.
Джон го наблюдаваше. Тъмнокафявите очи на водача на бригадата бяха сурови като арктическа нощ; нямаше никакъв начин да се разбере дали в тях има някакво чувство, или не.
— По-добре да поспиш — каза водачът на бригадата и излезе, като затвори вратата след себе си.
Хал пъхна пътната си чанта в малкия дрешник и се изтегна върху покривката на леглото.
Чувстваше отчаяна нужда от време, за да подреди в ума си това, което му се беше случило. Очевидно водачът на име Уил Нани бе дочул за това, което беше станало в холдинговата зона на Хала Стейшън, а ако това беше тъй, то този минен свят трябва да представлява невероятна шушукаща галерия. Как е възможно слуховете да се разпространяват тъй бърже? И защо?
Той си поблъска главата над това, но усети, че го гони на сън въпреки въпросите в ума му. И точно щеше да заспи, когато му хрумна, че е възможно това да е един от източниците на приходи за Дженисон — да продава информация за хората, които изпраща на водачите на бригади в мините, където ги е изпратил. Ала последния път, когато Дженисон беше говорил с него, той изглеждаше, че иска да бъде на страната на Хал — кадровикът ясно беше казал, че очаква двамата да имат някакъв общ бизнес в бъдеще. Ако е тъй, защо ще пуска такава информация, която насмалко не коства на Хал работата, на която самият той, Дженисон, го беше назначил?
Сост бе казал, че ако Хал не бъде нает, ще го пратят обратно в най-близката холдингова зона, за да го разпределят повторно. Дали в такъв случай въпросната холдингова зона ще бъде пак Хала Стейшън? И ако да, възможно ли е Дженисон да е задействал цялата работа така, че да впечатли Хал с властта си да раздава или задържа добри работни места?
Хал се унасяше в сън, без да може да си отговори на този въпрос, когато едно почукване на вратата го разтърси и моментално го разбуди.
— Торнхил? — рече нечий женски глас през панела. — Тук ли си? Мога ли да вляза?
Той стана и отвори вратата. Отвън стоеше Тонина Уейл, която прие отворената врата за покана. Влезе вътре, затвори я уверено зад себе си и седна на платформата, която беше по-близо до неговото легло.
— Помислих си, че трябва да ти кажа две-три думи — каза тя. И го загледа за секунда, почти като Джон — без да каже нищо повече. После пак заговори. — Ти си от Старата Земя, нали?
— Нима можеш да го определиш? — попита той.
Тя се засмя, което го изненада, защото смехът й не беше злорад.
— Мога да го допусна сега — каза тя. — Може би повечето от останалите няма да могат. Ако изкараш още две седмици тук, никой няма да успее да отгатне. — Тя изведнъж стана сериозна. — Досега никога не си бил в мина, нали? — запита.