— Да — отвърна тя, като отвори наполовина вратата.
— Сигурно ти е харесало тук, защото иначе нямаше да се върнеш пак.
— Грешиш — рече тя и почти се усмихна. — Точно обратното. Те ме харесаха. Това означава по-добър дял в една бригада и хора, на които мога да вярвам, когато работя с тях долу в мината.
— Защо си напуснала?
Веселието изведнъж изчезна от лицето й.
— Напуснах, за да отида в главната болница с един човек — отвърна тя.
— Твоят съпруг?
— Моят съпруг? — За миг тя изглеждаше объркана. — Не, с брат ми.
— О — рече Хал. Някаква вътрешна част от емоционалната му чувствителност започна да изпраща предупредителни сигнали, но той нетактично продължи. — Твоят брат преди теб ли е работил тук?
— Не. Аз му намерих тая работа. — Тя се поколеба. — Той ми беше по-малък брат. Той се нави да почне работа в мините, след като разбра, че аз работя там. Когато го докарах за пръв път тук, беше горе-долу на твоята възраст. — И тя отново го изгледа мрачно. — Истинската ти възраст — добави.
— И той сега в някоя друга мина ли работи?
От лицето й като че ли беше изтрито всяко изражение.
— Той е мъртъв.
— Ох. — Хал се почувства като човек, който се крепи на ръба на някоя пропаст и чува как земята под краката му внезапно се пропуква. Той неумело се запъна. — Съжалявам.
— Той си свали тоя проклет шлем. Милион пъти съм му казвала да не го сваля!
Тя се обърна и излезе, а вратата се хлопна зад гърба й.
Хал дълго стоя прав, а после бавно се обърна и започна да се съблича, за да си легне.
На сутринта се събуди от звука на алармата, облече се и се запрепъва по коридора, следвайки останалите, докато не стигнаха до столовата. В помещението имаше дълги маси, отрупани с яйца, пържени зеленчуци, хляб и нещо, което сигурно беше преработено месо под формата на наденици и пържоли. Очевидно щом влезеха, хората просто сядаха на някое свободно място. Не беше време за разговори, а трябваше да се натъпче добре. Благодарен за мълчанието, той обсади една отлична и гигантска порция, като умърлушено осъзна най-накрая, като отбутна чинията си настрани, че дори и при това ядене вероятно ще огладнее много преди да дойде обедната почивка.
Изглежда през нощта се беше случило нещо. Тази сутрин бе съвсем делова и той комай вече нямаше по-раншното усещане, че всички го отбягват. Никой не му обръщаше особено внимание, ала и никой не го избягваше. Когато излизаше от столовата, пристигна Джон Хейкила и го намери.
— Ти идваш с мен — каза Джон.
Той поведе Хал в тълпата мъже, които се отправяха към далечния край на общежитието. Влязоха в едно помещение, пълно със закачалки, от които висяха тежки платнени работни комбинезони с ботуши, ръкавици и шлемове, като всеки шлем имаше широко напречно прозорче за гледане. Джон го отведе в края на една закачалка, погледна го бегло, избра един от комбинезоните и му го подхвърли.
— От сега нататък това е твое — каза той. — Когато излезем от смяна, ела при мен и ще ти покажа как да го проверяваш за течове. Трябва да го проверяваш след всяка смяна. Сега го облечи и ела с останалите в нашата бригада.
Хал се подчини. С нахлузения комбинезон не беше лесно да намери хората, които познаваше, сред еднакво облечените фигури наоколо. Само че широката ниска фигура на Джон не можеше да бъде сбъркана. Хал я последва и се озова сред маса движещи се тела в един разположен по-нататък тунел, който ехтеше и ревеше от звука на техните ботуши с дебели подметки, докато стигнаха до едно открито място, където стените бяха от гола скала. В центъра на пода беше широката уста на една стръмно слизаща надолу шахта, заобиколена от машинарии. Докато Хал гледаше, от дупката се разнесе кълбо от нещо като бял прахоляк, а секунда по-късно през отвора се заиздига някакъв асансьор, докато подът му не се изравни с каменния под край тях.
— Всички вътре! — каза Джон, като гласът му избумтя с метално ехо през решетката на говорителя в шлема на Хал.
Те тромаво се натъпкаха в клетката. Място имаше за всички, но в крайна сметка те се оказаха силно притиснати един към друг. Затворен в собствения си костюм, Хал чуваше силния звук на собственото си дишане, той изглеждаше сякаш се бе запъхтял, само че нямаше никакво основание за това.
— Ти, Торнхил, стой настрани от края на екипа!
Това отново беше бумтящият глас на Джон. Хал послушно се притисна към телата около него, по-далеч от металните пръти, които го разделяха от грубо изсечените каменни стени на наклонената шахта.