— Добре. Надолу! — избоботи Джон.
Клетката внезапно пропадна и продължи да пада. Хал се притисна към телата около него, като едва не полетя. Вече започваше да се поти в костюма си, но — което беше странното — се изпълни с неочаквано чувство за удовлетвореност.
Той пропадаше бързо в дълбоките скали на Коби. Вече нямаше никакъв избор какво да прави. Беше обречен. Фактически беше миньор; един от миньорите, които го заобикаляха. Тяхната работа беше работата, която и той щеше да върши. Можеше да си представи как след време за него тя ще се превърне във втора природа. Дори вече сега, той като че усещаше началото на нейната привичност.
Най-подир беше постигнал онова, което бе започнал, когато побягна от Блейс Аренс и Дахно, и от онова, което се бе случило на терасата. Беше се скрил от Другите и бе поел отговорността за собствения си живот. Никой, освен той самият не го бе докарал дотук. Никой, освен той самият нямаше да го направлява от сега нататък. Щеше да бъде сам-самичък, встрани и изолиран от хората около него, което бе една тъжна и самотна мисъл. Ала в същия момент за пръв път неговото оцеляване и неговото бъдеще щяха да бъдат единствено в собствените му ръце. От този момент нататък връщане назад нямаше. Така или иначе той щеше да оцелее — и да порасне — и най-накрая щеше да се и върне да донесе възмездие на Блейс и Другите.
Осъзнаването на това беше хладно, но силно привлекателно. Това беше почти усещане за триумф. Скритата, океанска целенасоченост, която понякога усещаше, лежеше дълбоко в ума му и изглеждаше доволна.
Осма глава
Скипът се спускаше бързо между близките, грубо изсечени каменни стени, а лампите в него осветяваха кафеникавата вулканична скала, прорязана тук-там с по някоя бяла нишка от съдържащ злато кварц. Според информацията в работните документи на Хал в мина Йоу Ди копаеха именно злато, а понякога и сребро. Той се опита да види бързо отминаващата скала, за да зърне дали кварцът, който вижда, наистина има видими златни нишки, ала скипът се движеше прекалено бързо. Хал усети, че се е допрял до прътите на клетката, но бързо си припомни заповедта на Джон Хейкила да стои настрани от тях. Той виновно се дръпна назад.
Усети силно мушване в средата на гърба си.
Обърна се тромаво в защитния си костюм и установи, че през лицевия щит се взира в лицевия щит и чертите на мършав мъж с голям нос, който не бе на повече от двадесет и две-три години — малко по-нисък от самия Хал, с права черна коса и ядосана физиономия.
— Съжалявам — рече Хал. — Аз просто…
— „Съжалявам“ не върши работа. Просто слез от крака ми.
Хал не бе настъпил ничий крак. Дългогодишните упражнения го бяха научили непрестанно да чувства равновесието на тялото си и вида на повърхността, на която се крепеше. Ако бе усетил нечие стъпало под своето собствено, той инстинктивно щеше да се отмести, преди тежестта му да се отпусне напълно върху него. Стъписан, Хал се вгледа в лицето на другия и се спря точно преди да възрази, че той си е въобразил, че е настъпен.
— Ще сляза — каза Хал.
Мъжът изръмжа нещо, което се загуби при преминаването му през клапата на микрофона в неговия костюм и наушниците в костюма на Хал. Хал отстъпи няколко пръста към пръчките и другия се извърна настрани.
Подът на екипа изведнъж започна да натиска стъпалата им, тъй като спускането му се забавяше. Накрая спря и вратите, през които бяха влезли в него, се отвориха. Следвайки другите миньори последен, тъй като бе най-далеч от вратите, Хал тръгна от мъждукащата над главата му светлина на скипа към голямо, прекрасно осветено помещение с висок таван, което комай бе крайна спирка на многобройни влакчета от малки вагонетки, всяко от тях обърнато към някой от многобройните отвори в кръглата стена на помещението. Тълпата, която допреди туй изпълваше скипа, сега се раздели на отделни групи и всяка се насочи към различна редица чакащи вагонетки. Хората бяха потънали в един общ разговор и той се почувства напълно откъснат настрани. Някои от вагонетките вече бяха пълни с миньори, вероятно от предишните курсове на скипа. С известно облекчение Хал видя, че чернокосият, който се бе оплакал, че бе настъпен, се насочи към едно наполовина пълно влакче, край което чакаше Уил Нани.
Внезапно Хал забеляза, че е останал сам до скипа. Огледа се за Джон Хейкила и най-накрая го откри начело на отряд миньори крачещи към влакче състоящо се от шест вагонетки. Хал побърза да ги догони.