Когато ги настигна, другите вече се качваха във вагонетките. Те бяха просто открити метални сандъци на колела с меки гуми, като четирите стени на сандъка изскачаха настрани над колелата. Стени, колела и всичко останало бе боядисано в зелено. Хал се качи последен от дванадесетте миньора, които очевидно съставляваха бригадата на Хейкила. В това число не влизаше самият Хейкила, който чакаше начумерен до челното вагонче докато се качат всички от бригадата.
— Хайде, Тад! — извика той. — Брои ни се работно време.
Хал се покатери в предпоследното вагонче, където се оказа сам, тъй като другите миньори от бригадата бяха запълнили първите четири вагонетки, оставяйки единствено едно място за Джон в първата. Когато Хейкила видя, че Хал се е качил, той самият се качи и сред хор от метални подрънквания влакчето рязко потегли, без Хал да долови някаква команда от негова страна.
Търкулнаха се в един от отворите и се оказа, че това е краят на някакъв тунел. Тук звуците от движението набраха сила, отеквайки до грохот от близките сетни на скалата. Подът на вагонетката, в която седеше Хал, подскачаше и се тресеше. Подът на тунела бе равен, но не така гладък, както пода на по-голямото помещение, а вагонетките нямаха пружини. Хал, който, без да мисли, бе седнал във вагонетката, на бърза ръка постъпи като останалите миньори в предните вагонетки, които бе видял да стоят клекнали, подпрели брадички на коленете си. Така се пътуваше по-удобно, макар да бе по-трудно да пази равновесие, но Хал откри, че си струва да кръстоса ръце, като притисне длани в стените на вагонетката.
И все пак пътуването бе завладяващо. Сега, когато бяха влезли доста навътре в тунела, влакчето набра максимална скорост. Люшкаха се и се накланяха, боботейки, между каменните стени, които едва ли бяха и на два метра една от друга, а на всеки десетина метра пътят им се осветяваше от лампи, които сякаш бяха на по хиляда години и бяха закрепени директно към голата скала на тавана, намираща се на около два метра над главите им.
Хал отново започна да наблюдава скалата, за да провери дали може да види някакви следи от злато в кварцовите жилки. Тук обаче не можеше дори да забележи каквито и да било нишки от кварц. Напрягаше очи иззад стъклото на своя костюм — и изведнъж осъзна, че всички в предните вагонетки са отхвърлили качулките на своите костюми назад.
Поколеба се, тъй като не бе забравил предупреждението на Тонина да не сваля шлема си, а после си припомни, че тя му бе казала да не се излага на евентуалните отровни газове, когато другите миньори използват горелките си. Тук в тунела би трябвало да е безопасно, тъй като всички други бяха свалили шлемовете си. Хал отхвърли своя назад и се загледа в отминаващата скала. Само че тя и сега изглеждаше тъй, сякаш я наблюдаваше през прозорчето на шлема. В гранита не се виждаха никакви жилки от кварц.
От друга страна бе истинско облекчение да свали качулката си. Вятърът от движението им, който обдухваше лицето му, беше студен и влажен, с познато плесенясало-кисела миризма. Започна да добива известна представа какво е да работи и да се поти, запечатан в костюма си, след като без да се е напрягал, се чувстваше така само след няколко минути, прекарани в него.
Все пак имаше някаква тайнственост, някаква магия в това да бъде под земята и да се носи в прорязаната от тунели скала със скорост, която като че заплашваше да ги размаже по стените на завоите. Помисли си за историята на Пер Гинт в пещерата на Краля на планината от дългата поема на Хенрик Ибсен и музиката, която Едвард Григ бе написал за тази сцена, прогърмя и задумка в паметта му, надвивайки бръмченето на гумите по скалата и металното тракане и проскърцване на свързаните помежду си вагонетки, докато те летяха надолу по тунела.
Композицията сви рязко в един по-тесен тунел. Вагонетките подрънкаха още известно разстояние с намалена скорост и навлязоха в леко разширение, където се намираше една рампа, която изкачваше от тяхното равнище на друго, близо метър и половина по-високо, подобно на стъпало на гигантска стълба. Вагонетките се изтърколиха на рампата, продължиха няколко метра, а после изкачиха нова рампа. Така на малки интервали продължиха да се качват или слизат по други рампи, докато най-сетне спряха изведнъж тъй рязко, че Хал едвам не полетя към предницата на своята вагонетка.
Гранитната стена пред първата вагонетка изглеждаше непрекъсната, но тъй като всички от предните вагонетки наизлизаха от тях, Хал не можеше да бъде сигурен от пръв поглед. Изскочи навън и тръгна напред, където откри, че първата вагонетка е спряла, почти докосвайки с колела една висока издатина в скалата. Това бе поредното стъпало от гигантската стълба, но този път нямаше рампа, която да води към него, а мястото отгоре едва позволяваше да стъпиш, преди да стигне до каменна стена, която беше издълбана от горе надолу и встрани така, като че някой бе правил непохватен опит да очертае една отвесна дъска за шахмат.