— И в това има злато? — запита омагьосан.
— Адски си прав — рече Джон, — а вероятно и малко сребро, само че не можеш да видиш следите от него. Сега погледни, виждаш ли тук оцветяването на кварца?
Хал погледна косо към кварца, несигурен какво трябва да гледа.
— Така ми се струва — отговори.
Джон запокити парчето в първата вагонетка.
— Ще се научиш — рече той.
Докато разговаряха, в краката им паднаха още няколко отломъка, издълбани от стената. Джон ги загреба, показа ги за миг на Хал и сетне ги хвърли във вагонетката. Следващото парче обаче отново задържа, за да го покаже на Хал за по-продължително време.
— Виждаш ли? — запита Джон. — Няма жилки. От тия се отърваваш.
С един замах на машите той захвърли последното парче към стената на тунела.
— Това е сортиране — обясни той и продължи да работи, без да спира, тъй като сега парчетата идваха като непрекъснат поток от издатината. — Ще ти трябва известно време да се научиш, но ще се справиш. Бригадата получава пари единствено за добрата руда, която доставя. Всяка мъртва скала само заема място във вагонетките и намалява продукцията ни за деня. Но като за начало, не се връзвай. Просто прави най-доброто, на което си способен в момента. Колкото по-бързо се научиш обаче, толкова по-добре ще е бригадата и толкова повече ние останалите ще те харесваме. Сега опитай с някои от тези парчета.
И Хал опита. Не бе необходимо голямо умение да се научи да използва машите, при все че отначало бе малко трудно да улавя добре парчетата, без усещането в пръстите си, което да го води, а и сервоусилвателите, в които бяха нагласени неговите ръкавици, бяха така чувствителни, че първоначално хватът му бе прекалено силен. Но след двайсетина минути той вече улавяше парчетата достатъчно умело и ги пускаше във вагонетките. Виж, сортирането беше друго нещо. Поспреше ли да огледа по-внимателно парчетата, Джон му се озъбваше да действа по-бързо.
Докато се учеше, Джон продължаваше да му помага. Хал обаче бързо набра опит в справянето с парчетата, макар напълно да съзнаваше, че изхвърля едно парче на всеки десет, докато Джон изхвърляше по-скоро едно от пет. Все пак водачът на бригадата изглеждаше доволен дори само от способността му да борави с парчетата и постепенно остави Хал да поема все по-голяма и по-голяма част от работата, докато накрая той самият само стоеше и наблюдаваше.
— Добре — заяви Джон най-подир. — Просто продължавай да работиш така. Сега обаче си отдъхни, а ние ще сменим екипите.
Извърна се и викна на екипа върху издатината.
— Смяна!
Горелките изсъскаха и запращяха все по-тихо, докато замлъкнаха. Ония, които бяха на издатината, слязоха долу, а хората, които бяха седнали в тунела, тръгнаха напред, намествайки шлемовете си на място. Поеха горелките от първите резачи и се покатериха на издатината на тяхно място. Този път Джон беше сред резачите, наместил собствения си шлем на главата. Той спря за секунда и погледна през рамо надолу към Хал.
— Не махай шлема си, докато аз не ти кажа да го свалиш — каза той. — Чу ли това?
— Да — отговори Хал.
— Добре! — Джон се обърна с лице към стената и останалите от екипа се обърнаха заедно с него. — Хайде!
Така започна работната смяна. Отначало Хал се притесняваше от перспективата да се оправя сам с потока от парчета, без Джон да го подсигурява. Но ако имаше нещо, на което животът да го бе научил, то това бе процесът да схваща всичко ново. Той бързо се научи да хваща здраво парчетата с машите, така че те да не се изплъзват от захвата му или да се хлъзгат извън обсега му, когато се опитваше да ги натовари във вагонетките; а след време изглежда подобри дори и подборът си да отстранява парчетата руда, които бяха ненужни.
С напредването на смяната самите резачи също набраха скорост. Хал отново трябваше са се бори с парчетата, които изпадаха от издатината, за да не го изпреварват те. И той успя, като сам стана по-бърз. Но междувременно непривичният за него начин да използва мускулите си, свързани с навеждането и повдигането, започна да му натежава.
За късмет на всеки петнадесетина минути, когато екипите се сменяха, той имаше възможност да спре и да си поеме дъх. Но дори с тия почивки, щом отмина първата половина от смяната, той започна да се изморява и стана по-бавен. Прекъсването за обяд дойде точно навреме, за да го спаси от едно лошо изоставане зад резачите. Храната и почивката обаче, го съживиха. Той започна втората половина от смяната почти с лекота, но този изблик на сили се оказа само временен. Сега той трупаше умора по-бърже, отколкото сутринта и накрая за голямо негово притеснение парчетата взеха да го изпреварват дотолкова, че дори да работеше и през почивката, започна да изостава от резачите.