Потен и задъхан в своя костюм той често-често поглеждаше с копнеж към миньорите пред скалната стена, които понякога зърваше да отмятат назад шлемовете си за кратка глътка свеж въздух. Сто пъти Хал се изкушаваше да повдигне за секунда собствения си шлем, ала изградената през детските му години дисциплина му помагаше да се пребори с изкушението. И въпреки това той буквално залиташе, когато най-накрая почувства на рамото си нечия ръка и като се обърна, видя, че Джон стои до него.
Девета глава
— Иди си почини — каза Джон.
Той леко побутна Хал настрани от блоковете, с които работеше и сам се зае с неговата задача.
Хал тръгна по тунела с омекнали крака и опря гръб до стената, докато накрая седна на пода на тунела. Повдигна шлема си и задиша по-дълбоко, отколкото си спомняше да е дишал през целия си досегашен живот.
Беше си помислил, че Джон просто застъпва на работа заради него. Сега обаче видя, че не само Джон, а и всички настоящи резачи отмятаха назад своите шлемове и слизаха от издатината, която вече беше твърде голяма, за да подхожда да се нарича просто издатина. Докато гледаше, към групата се присъединиха и резачите от почиващия си екип, и цялата бригада започна заедно да оформя рампа към издатината.
Почти бяха привършили с това, когато към тях се приближи влакче от пет празни вагонетки, в което имаше само един пасажер — огромен и приличен на паяк старец с отметнат назад шлем, откриващ ориенталската му физиономия, и маши в края на дългите ръце, управлявани от масивни, приведени рамене. Новото влакче спря до тяхното и старецът изскочи от него. Джон отиде да говори с него и Хал, който беше твърде далеч, за да разбере какво приказват, наблюдаваше как старият човек слуша Джон с извърнато под прав ъгъл настрани лице, като от време на време кимаше и въртеше машите в края на ръцете си, сякаш не можеше да дочака разговорът да приключи. Най-накрая Джон свърши и се обърна настрани. Старецът пристъпи крачка към отхвърлените късчета скала, лежащи в основата на стената, където ги бе хвърлял Хал, и ги нападна с двата чифта маши.
„Нападна“ бе точната дума. Хал си мислеше, че Джон е бърз и опитен с машите, ала тоя старец беше просто невероятен. Той застана с лице към стената, работейки едновременно с двете ръце, и заподхвърля късовете мъртва скала зад себе си, без да поглежда. И не само че те всички попадаха в празната вагонетка зад него, но и когато тя се напълни, старецът сякаш инстинктивно го разбра и мина по-нататък, все още, без да се обръща, за да започне да пълни следващата. Хал го гледаше като хипнотизиран.
— Добре, Тад. Хайде да вървим.
Хал погледна нагоре и щом видя, че Джон стои над него, побърза да се вдигне на крака, готов да се върне да работи. После осъзна, че рампата вече е оформена, обаче самите резачи не са се върнали на по-високото ниво, за да подновят работата. Наместо туй, всички се качваха във вагонетките на тяхното влакче, покачени върху купчините руда.
— Свършихме ли? — запита Хал, неспособен да повярва.
— Свършихме — рече Джон. — Качвай се на борда.
Потънал в мъглата на собствените си усилия, досега Хал не беше забелязал, че всички вагонетки от собственото им влакче сега бяха пълни с руда. Хвърли отново поглед към стария човек и видя, че за няколко минути онзи почти е събрал отхвърлените късове скала, които Хал цяла смяна се беше мъчил да натрупа.
— Какво прави тоя? — запита смаяно Хал, докато вървеше към последната вагонетка на тяхното влакче.
— Товари шлаката — отвърна Джон. — Почиства. Той ще откара мъртвите парчета за последно сортиране, в случай, че е пропуснато нещо ценно, и ще ги стовари на входа на мината, откъдето ще ги натоварят и изхвърлят на повърхността. Сега се качвай.
— Не мога да повярвам, че смяната е свършила — каза Хал и се покатери в последната вагонетка.
— Свърши — каза Джон, а после отиде до първата вагонетка и се покатери в нея. Хал не видя как я управляваше, но веднага щом Джон се качи, влакчето тръгна, като направи няколко маневри напред и назад, за да вземе завоя в тясното пространство, който им позволи да се отправят обратно по пътя, по който бяха дошли.
След това забръмчаха и задрънкаха из тунелите. Кацнал на рудата в собствената си наполовина пълна вагонетка, Хал се отдаде на лукса да почива, след като бе приключил работата за деня. Чувстваше се уморен, но това не бе неприятно. Сега, когато работата бе свършена и имаше малко време за почивка, той фактически изпитваше почти приятна топлина от умората в своето тяло. Предната година, Малачи Насуно му беше обяснил, че все още не може да очаква от незрелите си мускули да отделят енергията, която ще отдават, когато престане да расте; ала от друга страна, скоростта, с която се възстановява от дадено усилие ще бъде съответно също тъй по-голяма от тази на един толкова тежък, но по-възрастен човек — и колкото другият човек е по-стар, толкова по-голямо ще бъде предимството на Хал. Докато се возеше в люшкащата се вагонетка, усещаше как силата му отново се завръща в него. А това, наред с удовлетворението от това, че е изкарал смяната без проблеми, го караше да се чувства по-сигурно и по-приятно от всеки друг път, откакто беше напуснал дома си на Земята.