Най-накрая дойде време за обедна почивка. Джон седна да яде, като опря гръб на стената на тунела до Хал.
— Е — рече той, впивайки зъби в сандвича си, — какво ще кажеш? Готов ли си да опиташ?
Хал кимна.
— Ако ти мислиш, че мога.
— Добре — каза Джон. — Поне не си толкова самоуверен, че можеш просто да застанеш там и да го вършиш. Сега слушай какво ще ти кажа. Не обръщай внимание на това как режат другите. Режи само, когато аз ти кажа и където ти кажа. Загря ли?
— Да — потвърди Хал.
— Добре. — Джон привърши сандвича и се изправи на крака. — Хайде, екип.
Той, Хал и другите се върнаха в забоя. Когато Хал мина покрай Дейвис, който се беше заел временно с разгребване, докато Хал се пробва с горелката, Дейвис му намигна. Хал прие намигането за насърчение и му стана приятно.
В забоя, насочван от гласа и насочващия пръст на Джон, Хал бавно започна да избира и издълбава парчета скала. По собствената му преценка, не го правеше добре. Установи, че прави по една дузина срезове, за да разкърти парче скала, което Джон би могъл да извади само с три. Но постепенно с работата, той започна да става малко по-ефикасен и икономичен при използването на горелката, макар че порядъкът, по който Джон вършеше своята работа, продължи да му убягва.
С наближаването на края на смяната, горещината като че ли изсмука силите му и на Хал му трябваха огромни усилия само да вдигне горелката и да се съсредоточи върху разрезите, които Джон му сочеше да прави. Разрезите ставаха все по-несигурни и Хал за пръв път започна да осъзнава опасността от загуба на точния контрол върху горелката, която ако бъдеше размахана безгрижно, докато е включена, би срязала костюми, човешка плът и кости с далеч по-голяма леснина, отколкото скалата — макар че и скалата не бе проблем за нея.
Докато продължаваше да реже, усещаше, че Джон внимателно го наблюдава през прозорчето на шлема си. Джон трябва да знаеше, че изтощението го прави несигурен и сега водачът на бригадата всеки миг щеше да му отнеме горелката. Нещо в Хал се разбунтува. При следващата възможност да отметне шлема си назад, той нарочно пое дълбоко въздух и го издиша по онзи контролиран и бавен начин, по който го бяха учили и Малачи, и Уолтър… и умът му в миг се проясни.
Беше се оставил да обезумее, защото усещаше, че силите му го напускат. Но не по тоя начин го бяха учили да се справя с подобни положения. Имаше техники за работа само с една част от останалата му сила.
Отговорът беше да съсредоточи колкото сила му беше останала върху основното и да не обръща внимание на нищо ненужно. Това беше нещо като съзнателно тунелно виждане, така че да различава максималната част от това, което му бе достъпно от най-малката възможна област. След като отново овладя дишането си, той затвори костюма си, обърна се пак към скалата и остави ума си да се свие по спирала навътре, а зрението му се сви… докато всичко, което виждаше, бяха скалата пред горелката и насочващите го ръце на Джон, а всичко, което чуваше, беше гласът на Джон.
Горещината стана далечна и без значение. Умората престана да съществува, освен като абстрактен феномен. Забоят, самата мина, фактът, че се намира под земята, станаха маловажни и чужди неща. Дори периодите за почивка се превърнаха в кратки и малозначителни моменти, преди отново да се върне пред скалата. Реалната вселена се сви до тази скална повърхност, до горелката и до напътствията на Джон.
Неговият захват върху горелката стана твърд. Разрезите му възстановиха точността и сигурността си. В тази по-малка вселена, настоящата му сила и внимание бяха достатъчни и дори в излишък, за вършената работа. И той работеше…
Изведнъж всички спряха и бутнаха назад шлемовете си, а сетне никой не започна отново. Джон и останалите резачи обърнаха гръб на скалата в забоя. Стъписан, Хал отвори възприятията си и залитна физически, когато светът около него отново се възвърна към живот, а в цялото му тяло избухна проникнала до мозъка на костите умора. Краката му бяха гумени и горелката, която беше помъкнал, без да мисли, наместо да я остави за първия екип през утрешния ден — сякаш тежеше няколко тона. Той я облегна на склона, в който беше оформена рампата, а сетне, напълно изтощен, сам плъзна гръб по склона, докато не се оказа седнал.
Всички се насъбраха около него. Колкото и да е странно, в тълпата бяха Тонина и Уил Нани, които ги бяха оставили преди часове.
— Е — изрече острият глас на Уил, — направи го. Нямаше да повярвам, че можеш, ако не го бях видял с очите си.