Припомняйки си кредитния си баланс, Хал подхвана нова мисъл. Малко вероятно бе Другите да го проследят дотук, ала това не значеше, че те не могат или няма да го направят. Някой ден може би пак ще се наложи да бяга, за да спаси живота си, и ако стане тъй, няма да е добре те да открият парите му записани на негово име и да ги запорират, така че той да не може да ги използва, за да избяга. Това, от което се нуждаеше, беше да скрие междузвездния си кредит така, че ничие чиновническо око да не може да го проследи, а той самият да има бърз достъп до него в случай на спешна нужда. Той си отбеляза наум, че трябва да стори това колкото се може по-скоро.
Междувременно бяха стигнали до целта си; всички се изсипаха през входната арка на фасадата на един от изграждащите се комплекси в космодрума. Над арката сред сини пламъци плаваше названието — „Пещерата“.
Вътре бе толкова тъмно, че първоначално той не виждаше нищо и като тръгна напред се запрепъва, докато не разбра, че ходи по някаква мека повърхност. Когато очите му се нагодиха, Хал видя, че това е дебел килим или нещо, което приличаше страшно много на трева, и че таванът над главата му създава илюзия за нощно небе с луна, която е скрита зад облаците.
Той тръгна подир останалите и като премина заедно с тях през една светлинна завеса, се озова на място, обляно в лунна светлина, която след късия период на почти пълен мрак му се видя тъй ярка, че той се слиса. Илюзията бе, че луната огрява малък залив на брега на някакво тропическо море, осеян с маси и реещи се във въздуха платформи, размесени със скали и такива форми на релефа, които също осигуряваха място за сядане или сервиране. Вълните нежно шепнеха на пясъчния бряг за всички тях. Вееше мек ветрец с аромат на подправки, а над главите им в сега безоблачното небе висеше една пълна луна, заобиколена от безброй звезди.
Мястото очевидно бе подготвено за пристигането им, защото, при все че имаше и други посетители, една голяма част от брега, заедно с местата за сядане и за сервиране беше празна. Един слаб рус мъж между четиридесет и петдесет години се надигна от една от масите, където бе седнал заедно с един от другите клиенти, и приближи до масата на Хал, на която към него се присъединиха Джон, Тонина и Уил Нани.
— Доколкото разбирам, вие сте домакинът? — каза той, усмихвайки се на Хал. Зъбите му бяха бели и равни, но въпреки това той бе от хората, които е по-добре да не се усмихват.
— Точно така — потвърди Хал.
— Мога ли да получа номера на кредитната ви сметка?
Хал му подаде идентификационната си карта. Другият я допря до ръчния си декодер, дръпна я встрани и погледна екранчето, а сетне я върна обратно.
— Приятно забавление — каза той. Усмихна се повторно на Хал и се оттегли. На масите около Хал започнаха да се издигат питиета и разни неща за ядене, поръчани от останалите членове на компанията.
Хал погледна хората от своята маса. Тонина си беше взела някаква жълта напитка, изпълваща догоре нейната тясна чаша с високо столче. Уил Нани и Джон имаха керамични халби с нещо, което на вид, а и на мирис приличаше на бира. Хал взе за себе си също бира от разположения върху масата автоматичен келнер, като избра същата марка, която бяха поръчали Джон и Уил, а и същата халба.
— Това ме устройва — рече Джон. — Следващият път ще бъдеш с Уил.
Хал го зяпна.
— Преди да се спреш на туй, което сам ще си избереш — обясни малко мрачновато Джон, — ще трябва да изпиеш по чаша с всеки. Такъв е обичаят.
— Ох — рече Хал. Не му бе трудно да пресметне наум. Дванадесет човека от бригадата означаваха дванадесет питиета. С Уил Нани числото ставаше тринадесет, а ако очакваха от него да пие и с Тонина, това правеше четиринадесет. За момент изпита безпокойство.
Друга приемлива алтернатива обаче нямаше. Той отхвърли настрани безпокойството, надигна своята халба бира и я изпи. Беше леко газирана и не изглеждаше много силна, така че я преглътна по-лесно, отколкото очакваше.
— По-добре не бързай толкова — каза Тонина. — С това темпо, с което пиеш, няма да стигнеш и до третата маса.
Усещаше главата си съвършено ясна, а вечно гладният му стомах изобщо не можеше да се напълни с една бира. Ала Тонина несъмнено знаеше какво приказва. Той изпи следващата си бира с Уил Нани по-бавно. В края на краищата, никой не му бе казал, че има някакъв час, до който той трябваше да направи всичко това. Бирата с Уил също се стече приятно в гърлото му. Хал реши, че бирата като че ли му харесва. Единственият път, когато по-рано бе опитвал бира, беше когато като шестгодишен го заведоха на пикник и там Малачи пийна малко. Тогава тя му се видя горчива и непривлекателна напитка. Сега обаче си припомни, че бирата има и голяма хранителна стойност. Може би именно за това тя му се хареса повече в тия негови години на огромен апетит.